Сила или издръжливост? (откъс от книгата „Ефективност“)

Експериментите на Муравен показват и нещо друго – явно можем да мобилизираме воля при необходимост. Един вид, можем да покажем сила на волята, ако се наложи, но същевременно не можем да я покажем за дълго. Или ще поддържаме по-дълго волево усилие, ако не изчерпваме запаса си наведнъж, или веднъж рязко изчерпани дълго възстановяваме. Това, оказва се, са две съвсем различни характеристики на волята. Едното е способността да се мобилизираме и за известно време да покажем какво можем. Колко дълго ще е това време е различно за всеки от нас, но тази характеристика на волята е нейната сила. Съвсем друг е случаят, ако трябва дълго време да прилагаме сравнително неголеми волеви усилия или да покажем издръжливост. Както Баумайстер умело показва с примери във „Волята – най-голямата човешка сила“, това са съвсем различни неща. Тези две характеристики се проявяват много различно. Еднократен акт на проява на воля е по силите на почти всеки. Да, вярно е, че едни от нас ще поемат много по-малки предизвикателства от други, но дори и така, еднократен акт на силна воля е съвсем възможен. Съвсем друго е, ако трябва всеки ден и постоянно да устояваш на нещо – на сладките в кутията, на цигарите в джоба, на лесните удоволствия, които дебнат отвсякъде. Ако това продължава дълго време, рано или късно ще се окажете в ситуация, в която резервите ви от воля са на привършване и да се устои на изкушението е просто невъзможно. Всички пушачи, които са се опитвали да откажат цигарите, много добре познават този процес. Дали кафето сутрин, или бирата вечер, пушекът, който идва от съседната маса и блазни сетивата, поводът няма значение. Ако не можеш да устоиш на изкушението, месеци въздържание могат да отидат на вятъра само след една цигара.

Въпреки това едни хора отказват цигарите, а други не успяват. Някои отказват и доста по-коварни вещества от никотина, а други се превръщат в жертви на алкохола или наркотиците. В началото и тези, които успешно са се преборили, и тези, които не са, са били в едно и също положение – да не могат да устоят на изкушението. Мотивацията на едните и другите е различна, но, което е по-важно, способността да упражнят воля при едните се е променила. Това ни довежда до друг много важен факт...

 

Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.

Енергия и изчерпване на Аз-а (откъс от книгата „Ефективност“)

Психолозите понякога са ужасни хора! Способни са да ви измъчат така, че да го помните цял живот. Нещо подобно правят и Рой Баумайстер и колегите му, когато провеждат изследване, което по-късно става известно като „експериментът с репичките“. За да изпълнят пъкления си замисъл, те използват пресни, току-що изпечени, ухаещи и вкусни шоколадови бисквитки. Пристига безпомощната жертва на експеримента и някой от изследователите го въвежда в чакалнята. Там на масата има цяла тава ухаещи пресни бисквитки и една купа с репички. Докато оставя човека да чака реда си, този зъл научен демон казва: „Гледай сега, тези бисквитки не са за теб, тях сме ги подготвили за един друг експеримент, ама няма къде да ги сложим. Затова сме ги оставили тук, но, моля ти, се не ги яж, защото ще ни трябват, а репичките вече не ни трябват, от тях можеш да изядеш колкото искаш.“ И така, без изобщо да подозира, човекът, който си мисли, че чака реда си да бъде изследван, вече участва в експеримента. За да бъдем честни, трябва да кажем, че не всички изследователи са толкова лоши и на половината от изследваните лица им е било позволено да опитат бисквитките. След това и двете групи са били подложени на нерешими задачи и е измерено времето, за което полагат усилия да ги решат, преди да се откажат.
Оказва се, че хората, които е трябвало да устояват на изкушението да изядат бисквитките, издържат значително по-малко след това. Това е много важно откритие. Способността ни да се контролираме, или волята ни, е изчерпаем ресурс! Или поне временно изчерпаем. Ако го изчерпим в някаква задача, то след това може и да не ни стигне за следващата, а никой от нас не иска в един момент да загуби способността да контролира поведението си. Това може да има сериозни социални последици. Така изниква и следващият въпрос: Кои са тези задачи, които изчерпват този ни ресурс? Всъщност споменатият експеримент е част от група изследвания. Там, освен да устояват на изкушението, изследваните лица са „измъчвани“ и по други начини. Това включва участие в ситуация, която противоречи на техните нагласи, като да изнасят реч, която да убеди колегите им студенти в ползата от повишаването на студентските такси. Карат ги и да сдържат емоциите си и да не ги показват с нищо, докато гледат емоционално заредено видео съдържание. А също така най-безпощадно изчерпват волевото им внимание, като поставят напълно безсмислени задачи за откриване на букви на лошо отпечатани и зле осветени листи, запълнени с безсмислен набор от всякакви знаци. Казах ви, че психолозите могат да са ужасни хора!

Както експериментите показват, всички тези усилия изчерпват волевия ни запас, което е друго важно откритие. Не стига че волята ни е ограничена, ами и доста неща „изсмукват“ ресурса ни. Сдържането на емоциите, контролираното поведение или себеконтрола, правенето на избор, вземането на решения, планирането на задачи, концентрацията на вниманието, постоянството в изпълнението на нещо, изпитването на болка, всички тези наглед несвързани неща изчерпват едно и също нещо – запасът ни от воля. Някои от тези неща са по-трудни, други не толкова, но всички в крайна сметка черпят от волята ни и в края на деня рискуваме да сме изпразнили „резервоара“. Емоционалните състояния са по-трудни за справяне и ако са силни, могат да изискват много усилие. Ние по принцип не можем да избираме какво настроение ще ни завладее или каква емоция ще предизвика някое събитие. Когато резервите ни са изчерпани, лесно можем да изтървем контрола над поведението си. За съжаление останалите членове на семейството често стават жертва на такава неспособност за контрол. Ако се замислите, сигурно и в своя живот ще откриете примери. Цял ден на работа, задачи, които искат концентрация, плътен график и мобилизация. Когато най-накрая се приберете вкъщи и сте решили, че е време за почивка, нещо дребно се изпречва на пътя ви. Дали детето ще направи някоя беля, дали партньорът ви ще закъснее или каже нещо не на място, или пък нещо друго, просто няма значение. В ситуация на изчерпан волеви запас най-малките неща могат да отприщят силни емоции и това да доведе до скандал и безсмислени спорове. Вярвам ситуацията е позната на много от вас. Друг пример – цял ден сте търчали по задачи, в края на деня сте в супермаркета и търсите нещо за вечеря, минавате покрай щанда с бирата и си казвате „Какво пък толкова, цял ден съм бачкал, заслужавам една бира“. Независимо дали това е полезно за здравето ви, или не, просто не можете да мислите за това, защото няма останал ресурс, да не говорим за устояване на изкушението на вкусната напитка.

Това състояние, в което способностите ни да упражним волята си са на минимума или съвсем са приключили, Баумайстер нарича „изчерпване на Аз-а“. Нека да видим какво е характерно за него.

 Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.

Различни хора, различен стрес (откъс от книгата „Ефективност“)

Когато бях на шестнадесет-седемнадесет години, изпитвах непреодолимо желание да обикалям планината. Особено силно ме привличаха скалите с тяхната огромна непоклатимост. И естествено, като всеки тийнейджър, бях решен на всичко, за да постигна това, което искам. Така се оказах в прекрасния свят на скалното катерене и алпинизма. Няма да забравя първите пъти, когато трябваше да се отпусна на въжето или да повярвам, че върховете на пръстите ми няма да ме предадат на няколко десетки метра над земята. Всеки, който се е докосвал до тези преживявания, може да ви разкаже как чисто физически, бързо и силно, се усеща въздействието на адреналина. Това, което се случва в такъв момент, е значителна стресова реакция на организма под въздействие на неопределеността от средата. Има нещо неизвестно – ще падна или не, ще издържи ли въжето или не. Тази реакция може да бъде много силна и физически изчерпваща.

Ние с приятелите ми, разбира се, не правехме изключение и също бяхме подложени на това бурно освобождаване на стресови хормони, което по-късно обсъждахме в края на заниманията. През цялото това време, човекът, който ме накара да „проходя“ по скалите, първият ми инструктор по алпинизъм – Бомбата1 – стоеше непоклатим и изглеждаше като абсолютен непукист. Тогава не можех да разбера как така такива силни преживявания могат да го оставят равнодушен. За нас тези първи изкачвания (и падания, разбира се) бяха връх на адреналина и ни разтърсваха както телесно, така и психически. А на Бомбата, като опитен алпинист и планинар, това изобщо не му правеше впечатление. Винаги ме е измъчвал въпросът „защо?“. Защо на едни хора това им влияе толкова силно, а други не се впечатляват? Трябваше да минат години, за да започна да разбирам стресовия отговор и как той субективно се променя.

Като сме започнали с катерачните истории, да продължим с още една. Доста време след първоначалното ми докосване до катеренето, все още се опитвам да катеря, когато имам време и възможност. Преди няколко години катерехме в свръзка на сравнително лесен и добре познат маршрут. По принцип трасето е за две къси въжета и предполагаше събиране на свръзката в средата и изкатерването му на два бързи етапа. Ние обаче имахме достатъчно въже, а и бяхме в добра форма и решихме да го изкатерим на едно дълго въже. Теренът беше познат и го позволяваше. Потеглих като водач и без проблеми стигнах мястото за събиране. Осигурих се, както се полага, и продължих нагоре. След мястото за събиране се влиза в лек обратен наклон и излизането от него беше ключов момент, тъй като трябваше да направя леко динамично движение. Бях спокоен, защото там има голяма дупка във варовика, в която много удобно можеш да стъпиш с почти всички пръсти на крака. Знаейки разположението на стъпката, не се загледах много и се залюлях в динамично движение, с което да стъпя в нея. В последния момент обаче видях, че в дупката най-необезпокоявано стои и се пече на слънце една пепелянка. Успях в последния момент да се спра, за да не я настъпя. Като се има предвид скоростта на добре загряла на слънце пепелянка, ако я бях настъпил, това щеше да означава сигурно ухапване.

Влечугите са чести обитатели на скалните масиви и катерачите малко или много свикват с тях. Викнах на свръзката си долу, че има пепелянка и зачаках. Не беше никак удобно чакане! Краката нямаха къде да стъпят и само се подпираха на стената. Наклонът, макар и малък, беше обратен, а хватките изобщо не бяха удобни за висене на тях. В същото време, понеже катерех като водач на свръзката, бях на така наречената долна осигуровка2 и падането щеше да носи известен риск. Освен това под мен беше продължението на осигурителната площадка и въпреки че бях добре осигурен, вероятността да падна до нея не беше малка. А това щеше да означава ако не счупвания, то поне много сериозни натъртвания и охлузвания, докато правя махало и се свличам по стената, отнасяйки удари по острите скални ръбове. И за да е картината пълна, понеже бяхме решили да изкатерим на една дължина на въжето, а то беше много метри, цялата му тежест в комплект с инвентара по мен, ме дърпаха здраво надолу.

Докато чаках, успях да разгледам това красиво превъплъщение на бавната смърт. Шарката на змията беше контрастна, рогчето на носа добре изразено, а очите живи и ледено спокойни. И проявяваше завидно спокойствие в присъствието на човек на сантиметри от себе си. Явно никога не беше срещала представител на нашия вид и не разбираше какви унищожители на естествената природа сме ние хората. Аз, разбира се, нито исках, нито можех да ѝ причиня нещо лошо, но все пак някак трябваше да изведа маршрута, ако исках да продължа да се радвам на живота и здравето си. В същото време ми се налагаше да чакам между две животозастрашаващи опасности – отровна змия и рисковано падане.

В общи линии ситуацията със сигурност попада в категорията силен стрес. Когато по-късно обаче анализирах собствените си преживявания, установих, че силни емоционални или телесни реакции на практика не е имало. Преживяването беше по-скоро досадно и донякъде изпълнено с любопитство, заради възможността отблизо да разгледам симпатичното влечуго. Като цяло, нищо общо с преживяванията ми от първопрохождането ми като катерач.

Ако сме покрай лагерния огън в планината, в топла вечер и добра компания, то тогава тези истории биха били много на място. Но ние тук обсъждаме стреса и ефективността и сигурно вече си задавате въпроса това какво общо има и защо ви го разказвам. Причината е, че искам да онагледя две неща. Най-напред искам да ви покажа как различни хора възприемат по съвсем различен начин едни и същи събития и фактори от средата. Бомбата изобщо не се впечатляваше от това, което за нас беше върха на риска и адреналина. Можете да се обзаложите, че физиологичните ни реакции и нива на хормони са били коренно различни.

Второто, което искам да покажа, е как един и същи човек може да възприема по коренно различен начин риска в ситуацията. Срещата с пепелянката не предизвика дори и една десета от силата на преживяванията в първите ми години на катерач, въпреки че рискът във втория случай беше много по-голям, а вероятността да се пребия в пъти по-висока. Защо? Може би става дума за привикване и всъщност не е имало стресова реакция на организма? Спомнете си колко подробно ви описах пепелянката и ситуацията. Един от характерните белези на стресовата реакция е изостреното внимание и подобрението на паметта. Всеки детайл се запечатва в съзнанието и често можеш да възпроизведеш случката в ненужно големи подробности. И макар да не съм могъл да измеря нивата на кортизол3 точно в този момент, с голяма степен на вероятност мога да предположа силна телесна стресова реакция. Къде тогава е еуфорията и тръпката от преживяването? Къде е и паниката или силният страх?

Изводът от всичко това е, че хората възприемат по различен начин едно и също собствено телесно състояние. За едни това е свързано с еуфория, за други с тревожност и страх, за трети с безразличие. Можем да продължим да изброяваме и сигурно колкото хора, толкова и нюанси на преживяването ще има. Когато говорим за субективните фактори обаче, обобщаването им става много трудно и категоричните твърдения започват постепенно да отстъпват на вероятностите, а опитът на един човек не може да се приложи директно при друг. Това е съвсем естествено положение на нещата.

Да покажем, че има различни субективни преживявания на стресовата реакция при различните хора не е трудно. Всеки от вас може да се сети за случаи, при които една и съща ситуация предизвиква съвсем различни реакции у различни хора. Да отговорим на въпроса защо е така не е лесно, но често не е и необходимо. Да кажем под въздействието на какви фактори се образува това различно лично преживяване на стреса е важно, но изобщо не е лесна задача. Въпреки това ще се обърнем към науката, за да видим какво ни казват изследванията по въпроса.

1Димитър Николов („Голямата Бомба“) е тетевенец, алпинист и планински спасител.

2Когато двама човека катерят в свръзка, водачът катери нагоре, а партньорът му го осигурява „отдолу“. След като водачът изкачи съответния участък, осигурява втория в свръзката „от горе“. В първия случай падането е по-дълго и съпроводено с удар върху тялото, когато първият клин поеме удара на опънатото въже. Във втория случай почти няма падане, а по-скоро увисване върху въжето. Както можете да предположите, рисковете в първия случай са по-сериозни.

3Кортизолът е един от глюкокортикостероидите. Често се използва за индикатор на стресовата реакция, тъй като се мери лесно и бързо. Оттам и неговата популярност като „хормон на стреса“. Стресовата реакция на тялото обаче е далеч по-сложна и само измерването на нивата на кортизол не може да я покаже достатъчно добре.

 Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.

Случаят Финиъс Гейдж (откъс от книгата „Ефективност“)

...Тази предна част на кората на мозъка си е спечелила славата на едва ли не „човешки“ индикатор. Свързва се със способността ни да водим разумен начин на живот и изобщо с всичко, което ни отличава от животните. Тук може би трябва да направим известно разграничение. Дали разумът е това, което ни отличава от животните? И дали префронталните дялове, като уникални за човека структури, са свързани с когнитивните ни способности? Дали способността да мислят прави хората хора, или нещо друго? За да проясним малко тази мъгла, ще разкажем един превърнал се в христоматиен случай.

В един късен септемврийски следобед в лятото на 1848 година един млад работник на новострояща се железопътна линия в Нова Англия претърпява инцидент. За да преминат през скалисти терени, железниците често използват взрив, за да освободят място за новата линия. При разсейване по време на взривни работи, той неволно предизвиква искра, преди да е завършил подготовката и насипаният в скалната дупка барут се взривява. Двадесет и пет годишният Финиъс Гейдж все още е надвесен над дупката и държи метален лост в ръка. Лостът е специално изработен за него и обикновено му служи при поставянето на заряда. Именно с него Финиъс подава искра, когато удря скалата. Същият този лост при взрива пробива лицето му малко под лявата скула, преминава през черепната кутия и отлита на няколко метра. Младият работник пада възнак и е отнесен на ръце до волската кола, която го пренася до близкия град.

Тогава започват изненадите. След такова „прострелване“ с еднометров метален прът директно през левия фронтален дял на мозъка се очакват сериозни поражения, но все пак младият човек може да ходи и макар с помощ, сам слиза от каруцата и чака доктора. При прегледа отговаря на въпросите му и не се наблюдават парализи и парези. Също така самият лекар го описва като „...нищо друго освен с разума си“, a е можел да срещне пръстите си през двата отвора в черепа и да вижда как пулсира мозъкът. След възпаления, треска и абсцеси, само след два месеца Финиъс Гейдж е обявен за здрав и продължава живота си. Нещо друго обаче се наблюдава. Поведението на Финиъс се изменя по труден за описание начин. Д-р Харлоу, чиито усилия спасяват Гейдж от инфекциите на травмата, не споменава много за това, докато пациентът му е жив. По-късно обаче излиза подробно описание на случая и по самите думи на лекаря балансът между интелектуалните способности на пациента му и животинските тенденции в него се разрушава. Става непостоянен, раздразнителен, изпада в състояния, в които ругае и псува неконтролируемо, не зачита хората около себе си, не търпи възражения и съвети, когато противоречат на желанията му. В същото време непрекъснато прави нови планове, които не оцеляват много дълго и скоро биват изоставени без развитие. Става капризен и поведението му понякога е детинско. Очевидно Финиъс Гейдж има проблеми с контролирането на импулсите си, но всичко това не е съществувало преди инцидента. Точно напротив, той е описван като съзнателен и отговорен работник. Ръководил е работата на цяла бригада, сключвал е договорите с компанията и е разпределял заплатите и задълженията. Преди инцидента го описват като човек, който последователно е следвал плановете си, умен и успешен. Пълен контраст на личността му след това.

Източниците са стари и не толкова надеждни, колкото ни се иска, и не можем да кажем със сигурност кога са се появили тези разлики и кога са изчезнали. Антонио Дамазио и Малкълм Макмилън дават два доста различни погледа върху историята на Финиъс Гейдж. Може би тези изменения на личността са само временни и след години настъпва постепенна социална рехабилитация. Има основания да се смята така. Години след инцидента Гейдж извършва успешно отговорна работа в Чили, за която е немислимо да не може да контролира поведението си, а и нашият мозък е уникален орган и има способността да замества функциите. Когато имаме увреден участък от кората, ако неговата работа може да се замести от някой друг, то се случва точно това. Разбира се, случаят не винаги е такъв, но пластичността на мозъчната кора е много важен фактор във възстановяването на органа, както и в процесите на учене. Може би именно благодарение на компенсирането на изгубените функции той успява да продължи живота си сравнително успешно.

Това, разбира се, е класически случай и важна част от историята на невропсихологията, но за нас той е важен заради друго. Финиъс няма проблем с когнитивните си процеси. Може да мисли нормално, да говори, да смята и изобщо разумът му не е пострадал. Това, което е пострадало, е способността да управлява тези си способности. Ако го гледаме през призмата на съвременната наука, трябва да кажем, че страдат именно волевите процеси. Учудващото в случая по-скоро е, че страдат само те, което води до социалните му проблеми. В известен смисъл можем да кажем, че това дали разумът ни функционира нормално няма чак такова значение за живота ни. Разбира се, ако не можем да мислим логично, няма да сме в много завидно положение, но при повечето от нас това не е така. От друга страна, дори и да имаме добре развит интелект, ако не можем да го управляваме, той няма да ни е от голяма полза. Излиза, че волята ни е много по-ключов фактор в това как управляваме живота си. В същото време всеки от нас е чувал за IQ и тестове за измерване на интелект. Има ги дори и в учебните програми и интелектуалното развитие при децата е много важен фактор за оценка както в училище, така и по принцип. Изобщо положили сме доста усилия, за да можем да измерим, следим и вземем мерки, ако нещо с интелекта ни не отива на добре. А какво да кажем за волята? Някой изследвал ли е волевите ви способности? Да сте участвали в специализирана учебна програма, която да ви учи как да отлагате удоволствието и да сте по-дисциплинирани? Едва ли. По въпроса за волята почти нищо не правим, поне не целенасочено. Разбира се, няма учебна програма, която да може да е полезна, ако този, който я изпълнява, няма дисциплината да седне и да поучи поне малко. Затова и покрай другите неща ученето в училище изгражда и дисциплина, т.е. тренира волевите ни качества, но обикновено това не е целенасочено и доста често дори и да има резултат за учебния материал, програмата може да е напълно безполезна по отношение на тренирането на волята.

Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.

Две системи за контрол (откъс от книгата „Ефективност“)

След години изследване на мозъка и способността ни да устояваме на изкушения учените метафорично изразяват този процес като две системи, които се опитват да вземат контрола над поведението ни. Едната е тази, която движи емоционалните ни състояния и първични афекти, а другата е тази на волевия ни контрол. Макар това доста да опростява нещата, в тази метафора има много истина. Децата в експериментите на Мишел, които се опитват да устоят на сладкото, са прекрасен пример за борбата на сладкото емоционално удоволствие и строгия сух контрол. В предходната глава, когато говорихме за стреса, споменахме за базовите афекти и за това как определени стимули се свързват трайно с позитивен или негативен афект с участието на амигдалата. Да можем чрез емоциите си да имаме закрепено отношение към този или онзи стимул е много важно. Ако емоционалните ни оценки не функционират правилно, това може да бъде сериозна заплаха за здравето и живота ни, а съвременното схващане за мисленето е, че то е невъзможно без емоции. Просто емоционалната ни система е нещо много базово и често „взема контрола“ независимо колко го съзнаваме. Структурите в мозъка, които осъществяват и регулират емоционалния отговор, са доста стари от еволюционна гледна точка и тяхното съзряване започва още преди раждането.

От друга страна системата за волеви контрол е нещо, което не съществува при раждането ни. Самите структури в мозъка са изградени, но функциите им все още не са изразени. Раждаме се без способност да контролираме импулсите си и постепенно я изграждаме и този бавен и труден процес отнема много години. От усвояването на елементарните хигиенни навици и контролиране на походката, речта и играта в детството, до това да водим сложен светски, делови и личен живот в зрялата си възраст, всичко е съпроводено с изграждане на умения за контролиране на поведението ни и съответните волеви качества. Счита се, че системата за волеви контрол приключва с развитието си при трайното утвърждаване на личностовите черти в ранната зрялост. Някои автори говорят за края на пубертета като край на това развитие, но можете да срещнете и мнения, които определят тази граница доста по-късно, а не е изключено и времето за това развитие да се изменя. Тъй като волевите ни способности са в пряка зависимост от социалният ни начин на живот, то и с усложняването на нашите обществени отношения това поставя все повече изисквания. За да отговорим на тези изисквания, са ни необходими все повече умения и времето, необходимо, за да ги изградим, е повече. Така че не бива да ни учудва, че напоследък за горна граница на развитието на волевата ни система може да се приеме дори 30 годишна възраст.

Всичко това ни показва, че екзекутивните ни процеси и волята са еволюционно нови образувания. Имаме ги от скоро и това, че често емоционалната ни система има превес в тази „битка“ звучи съвсем логично. Изследванията на мозъка подкрепят подобна теза. Функционалното съзряване на фронталните дялове настъпва последно в мозъчното развитие. Затова се счита, че именно тази част на мозъка сме добили последно в процеса на еволюция. При увреждането на мозъка вследствие на нормалното остаряване важи принципът на обратното изчезване на функциите. Тези функции, които са се развили последни, изчезват първи. Затова често като последица от т.нар. старческо оглупяване наблюдаваме загуба на способността за контролирано социално поведение. Понякога това е фино изразено и почти незабележимо, а в други случаи се манифестира грубо и явно.

 

Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.

 

Сладки изкушения (откъс от книгата „Ефективност“)

През 1970 г. двама изследователи от Станфордския университет се опитват да разберат как работи отлагането на удоволствието и какво значение има това за личността. По-късно експериментите на Уолтър Мишел и Ебе Ебесен добиват световна популярност като „експеримента със сладките“ (the marshmallow experiment), а видеата с лицата на малките участници стават широко популярни с комичния си привкус. Накратко Мишел и колегите му поставят деца в предучилищна възраст в ситуация на почти неустоимо изкушение. Пред тях има две чинийки с любимите им сладки. В едната има само едно от тях, а в другата има две. Преди това децата са научили, че ако ударят звънеца на масата, експериментаторът веднага влиза. Спокойни, че могат по всяко време да го извикат, изведнъж им се поставя условие. Могат, ако искат, да вземат чинийката с едното сладко и веднага да го изядат. Това обаче означава, че могат да имат само едно, а другите ще бъдат прибрани. Могат и да изчакат малко (обикновено около 15 минути) и ако успеят да изчакат, ще могат да вземат чинийката с двете сладки. Естествено някои от децата веднага „нападат“ сладките, а други се вслушват и се опитват да изчакат. Успехът е различен при всяко дете и времето, за което успяват да устоят на изкушението, е различно. Но за децата на тази възраст това е нормално и не това е важното.

Мишел прави и проследяващи изследвания на участниците в неговите експерименти и много години по-късно, през 1988 г. с изненада установява връзка между времето, за което детето е успяло да отложи изкушението, и това за колко компетентни го смятат родителите му. В следващи изследвания се оказва, че тези деца (по-способните да отлагат удоволствието) показват и по-високи резултати на стандартизираните тестовете за оценка на знанията, както и по-добри резултати по различни критерии за успеваемост в живота. А още по-късно и още по-изненадващо това се свързва и с различна активност на части от префронталните дялове на мозъка.

Както самият Мишел обяснява, способността да отлагаш удоволствието е много базово умение, което се усвоява в ранна възраст и ни служи дълго след това. Както може да се види и в поведението на самите деца в експеримента, това умение е доста комплексно. То включва в себе си контрол на импулса да изядеш веднага сладкото, контрол на вниманието, което трябва да държиш далеч от изкушението, ако искаш да устоиш по-дълго, както и най-различни стратегии в помощ на тази задача. Част от децата се опитват да играят с нещо или просто да не гледат в сладкото. Тази им базова способност да устояват на изкушението зависи от няколко неща. Най-напред, когато в стаята има огледало, дори и това огледало да е само един от многото предмети, това облекчава задачата им и децата устояват по-лесно. Освен това, наличието на възрастен в стаята обикновено оказва възпиращ ефект и сравнително малко деца не устояват на първичния импулс, докато експериментаторът е все още там. Иначе казано, това дали ни гледат има значение за волята ни.

Наблюдението и самонаблюдението се считат за един и същи фактор. Тъй като способността да регулираме импулсите е умение, придобито изцяло след раждането ни, то голямо влияние върху него имат околните и по-специално тези, които ни възпитават. Без да задълбаваме в психологически теории, счита се, че външното коригиране на поведението спомага изграждането на система за самоконтрол, която следи за собствените ни грешки. Представете си, че всеки от нас има един външен наблюдател вътре в главата си, който бихме могли да наречем коректор, съвест или каквото още се сетите, но чиято основна задача е да контролира поведението ни. Такова контролиране си има дори и участък във фронталните дялове на мозъчната кора1 и когато той е увреден, ставаме неспособни да коригираме дори елементарни моторни грешки. Та идеята е, че огледалото е един вид поставяне на този външен наблюдател пред нас. То олицетворява това да гледаме и следим сами себе си и много експерименти показват как хората значително изменят поведението си, когато се гледат в огледало, сравнено с тогава, когато такова липсва.

Разбира се, при възрастните стратегиите за устояване на изкушението и контролиране на импулса са много по-разнообразни от тези при децата. Но не е учудващо, че повечето примери за волево поведение са свързани именно със способността ни да устояваме на импулса. Хората, които имат проблеми с контрола на гнева, всъщност имат съществен проблем с това да контролират емоционалния си импулс, когато някой ги фрустрира. Хората със зависимост от всякакъв вид имат много сериозен проблем с това да устоят на изкушението, когато има от любимото им вещество наоколо. В терапията на зависимостите това се нарича високо рискова ситуация и специално се работи по изработването на стратегии за справяне с нея.

Това, че възрастните хора имат проблеми с контролиране на импулса, показва колко значимо е това как взаимодействаме със средата и какви механизми сме успели да автоматизираме в ранно детство. С напредване на възрастта стратегиите ни за справяне се усложняват и задълбочават, но не е задължително да стават по-ефективни и да не можем да контролираме импулсите си като възрастни е пример именно за това. Можем да имаме сложен репертоар от социални умения, много добре развити мисловни схеми и процеси и в крайна сметка да намерим много добро оправдание за поведението, което ни вреди или не ни помага. Преди години, когато вредата от тютютнопушенето не беше толкова популярна тема и разговорът с някой пушач се завъртеше покрай темата за отказването, често чувах какви ли не оправдания. От вече споменатото подобряване на концентрацията, през снижаването на тревожността и куп други аргументи в оправдание на простичкия факт, че човекът не може да устои на изкушението. Но колкото и добре да оправдаем поведението си, това не променя факта и колкото и сложна да е стратегията ни, това не я прави по-ефективна. Това в каква културна и семейна среда живеем в много голяма степен определя разликите между отделните хора по отношение на способността им да контролират импулсите си. Защо това е така ще кажем след малко, но най-напред трябва да направим едно важно разграничение.


1На английски anterior cingulate cortex (ACC), кората непосредствено пред мазолестото тяло. Поради липсата на еднозначен превод на български, по-добре се локализира по картата на Бродман – 24, 32 и 33 поле.

Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.

 

Из Глава 6: Воля - продължение (откъс от книгата „Ефективност“)

За щастие западноевропейската култура и нейното огледало отвъд океана не са единствените на планетата. Докато европейци и американци упорито се опитват да забравят за волята, на Изток положението е съвсем различно. Япония също е сред победените във Втората световна война. Но на Изток изглежда имат доста по-рафинирано и диференцирано отношение към това, което се случва вътре в психиката ни. За разлика от Западна Европа и американците, там концепцията за воля не понася сериозни щети. Може би просто успяват да не смесват ценностните оценки с психичните процеси. До голяма степен това се дължи и на исторически дълбоко вкоренени в японската култура разбирания. Концепцията за сейшин е неизменна част от възпитаването в японски дух. Освен буквалния превод като „дух“ или „душа“, сейшин е и вярата в това, че човешкият дух е способен на всичко, дори и когато тялото не може да го изпълни или дори когато тялото трябва да бъде унищожено, за да се случи това, което духът иска. Това е възможно с усилие на волята, а когато не се случва, значи трябва да се опитваш по-силно. Възпитанието в такъв дух се счита за възпитаване в патриотизъм и традиционни японски ценности.

В думите на Цунетомо Ямамото в „Хагакуре“ ясно се показват разбиранията на средновековните японци по въпроса. „Изпълнен с воинска доблест, ако човек стане подобен на отмъстителен дух и покаже голяма решителност, макар главата му да е отсечена, той не ще умре.“1 Същата идея може да се наблюдава от старите легенди за Нитта Йошисада, който сам отрязал и погребал главата си и Оно Докен, който бил изгорен и преди да се разпадне на пепел посякъл палача си, та чак до съвременното кино, където в „Мечът на отмъщението“ главният герой умира и вече мъртъв посича врага си. Всичко това е възможно благодарение на силата на духа и волята, която войнът е култивирал в себе си.

Разбираемо е защо съкратено издание на Хагакуре става и настолна книга на пилотите камикадзе. По време на американската окупация след войната окупационните власти изземват и изгарят огромен брой екземпляри на книгата именно с цел да изкоренят тези традиционни схващания. За японците обаче това е въпрос на идентичност и вярвам, по-скоро биха пожертвали живота си, отколкото да позволят подобно обезличаване. Това се вижда ясно и в други аспекти на живота тогава. Въпреки че са победени и срещу тях е използвано абсолютно ненужно ядрено оръжие, което предизвиква масови разрушения и смърт, японците не позволяват много вмешателства във вътрешните си работи. При дебаркирали и трайно окупирали острова американски войски, японското правителство успява да опази икономиката като не позволява никакви чужди инвестиции без японско участие. Същото се отнася и за собствеността от всякакъв вид. Много от европейските държави не успяват да постигнат това, въпреки че са на страната на победителите и при условия на де факто окупация от съюзнически войски, икономиките им стават силно зависими. Двадесет – тридесет години по-късно западноевропейците продължават да се борят с редица проблеми по възстановяване на обществените и икономическите си отношения, докато японците правят това, което днес наричаме „японско икономическо чудо“.

Разбира се, причините за икономическото чудо са много по-комплексни, но значението на традиционната култура в живота и възпитанието на японците е фактор, който не можем да заобиколим. В разрушената от войната страна са били необходими нови отношения, които да я съвземат бързо. Така в производството се ражда нова концепция – кайзен или непрекъснатата промяна към по-добро. Като лична философия кайзен изисква непрекъснатото следене на собствените недостатъци и активното им отстраняване, нещо толкова характерно за японската култура на производство. Само култура, в която прилагането на воля е ценност, може да постигне такава концепция. Способността да се накараме да работим още по-усилено, за да се усъвършенстваме с мотив самото усъвършенстване, а не някаква външна мотивация като пари или успех, е въпрос изключително на прилагане на воля. Бихме могли да кажем, че това може би е чиста форма на проявление на волевия процес.

Тук, разбира се, трябва да отчитаме силните културни разлики. Те ясно се виждат при сблъсъците на култури от различни краища на света. През 1991 г. Джордж Буш старши като президент и придружаван от няколко големи американски магнати заминава на една чисто търговска мисия в Япония. Целта е да се ограничи японската конкуренция, тъй като по-качествените вносни продукти карат американските компании да понасят загуби и да съкращават работници поради липса на работа. Когато американската делегация изтъква този аргумент, японците не са особено впечатлени. Техният отговор е, че американските главни изпълнителни директори печелят в пъти повече от японските си колеги. Когато стане дума за трудни времена за бизнеса, ръководителите на компании в Япония са първите, които намаляват собствените си заплати, а съкращаването на хора е последно средство за борба с кризата. Ако тези американски директори се интересуват по-малко от собствените си доходи и повече от бъдещето на компанията си, казват японците, то не биха имали такива проблеми. Не е изненада, че преговорите не донасят кой знае какъв резултат. Две съвсем различни в културно отношение нации показват два абсолютно различни подхода към един и същи проблем. На американците някой друг им е виновен, докато японците виждат същината на проблема в това, че ръководителите на компаниите не могат да проявят воля и да си наложат самодисциплина като ограничат собствените си печалби в името на запазването на работниците и бизнеса си.

Може би в това се състои и голямата разлика в интерпретацията на волята в Европа и на Изток. Нацистите успяват да предадат крайно негативна емоционална и ценностна окраска на образа на волевия човек, докато японците успяват да втъкат волята в творческия процес на собственото си систематично подобряване, въпреки че след войната образът на волевия войн със самурайски дух е бил не по-малко негативен. Европейците реагират на това залитане като се опитват тотално да изкоренят спомените за него, докато на Изток сякаш повече успяват зряло да вградят позитивите на старото в постигането на новите цели.


1Превод Данчо Господинов, 2003 г.

Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.

 

Из Глава 6: Воля (откъс от книгата „Ефективност“)

Датата е 30 май 1945 г. Капитан Ханс Уолънбърг и Ернст Лангендорф, офицери в Германската разузнавателна секция към щаба на 7-а съюзническа армия провеждат разпит. Разпитът е част от Нюрнбергския процес срещу военнопрестъпниците в нацистка Германия. Разпитваното лице е Берта Хелена Амалия Рифенщал. Световноизвестната просто като Лени Рифенщал документална режисьорка е арестувана и разпитвана за връзките ѝ с нацисткия режим. Когато е попитана за личните ѝ връзки с фюрера и за това, че е изразявала адмирации към личността на Хитлер, тя отговаря: „...ако това беше престъпление, то тогава много хора в демократичните държави също са виновни, защото са извършили същото престъпление в годините 1933-1939.“ Сами можете да си представите какво означава подобно изявление във времена, когато всяка симпатия към Хитлер е била, ако не сигурна присъда, то много сериозно публично разобличаване като враг на новата идеология.

Освен че е определяна като гениален режисьор за времето си, за съжаление Лени Рифенщал е известна повече с връзките си с нацисткия режим и по-специално лично с Хитлер и Гьобелс. „Триумфът на волята“ от 1935 г. става емблематичен филм, който някои окачествяват като най-добрия пропаганден филм, правен някога. Успехът му сигурно поне отчасти се дължи на това, че според самата нея тя никога не е имала намерение да прави пропаганда, а да покаже това, което вижда и усеща като човек на изкуството, без ограниченията на автоцензурата. Филмът има изключителен успех и успява да пресъздаде Хитлер като блестящ оратор. Въпреки че нацистите нито са промотирали филма извън страната, нито са го използвали в своята пропаганда, той успява да спечели много хора за тяхната кауза и да създаде много почитатели на германците по света.

Започваме тази глава с историята на Лени Рифенщал и „Триумфът на волята“, защото и самият ѝ живот е образ на това какво представлява волята в немската култура. Половината ѝ жизнен път минава в това да отблъсква непрестанните обвинения в съпричастност към нацистката идеология след края на войната. Макар да не се отказва нито от убежденията, нито от показанията си при множеството разпити, спечелва над 50 дела, които я обвиняват. Преживява много арести и трудности, а след войната прекарва много години в Судан, където снима почти изчезналите племена Нуба, докато се бори с трудностите на африканския континент. Започва да се занимава с гмуркане на 72 години, възраст, на която за много хора са немислими далеч по-безопасни занимания, и продължава с подводните си снимки до 90-те си години, като се счита, че е един от най-възрастните гмуркачи в света изобщо. На 22 август 2002 г., на стотния ѝ рожден ден излиза и последният ѝ филм „Подводни импресии“. Междувременно не спира да снима и въпреки противоречията около личността ѝ и това, че е жена в доминирана от мъже по това време индустрия, успява да си спечели достойно място наред с имена като Алфред Хичкок и Орсън Уелс.

Не нацистите са поставили темата за волята за пръв път. В германоезичната култура значението на това, което сега определяме като психичен процес, има корени далеч назад в миналото. Още от времето на Немската класическа философия, когато Артур Шопенхауер издава неговата книга „Светът като воля и представа“ и когато т.нар. „викториански характер“ е представата за добрия джентълмен на Острова, темата за волята вече е заела значимо място в битуващата идеология в Европа, а и отвъд океана. Това е съвсем естествено следствие на процесите на Индустриалната революция и Възраждането. Църквата и религията постепенно започват да губят водещата си роля и този идеологичен вакуум следва да бъде запълнен. Темата за силата на характера, отстояването на ценностите успешно става този заместител.

Скоро обаче става ясно и друго. Прекалено много джентълмени с прекалено силни характери, събрани на едно място и готови да отстояват ценности на всяка цена, обикновено е рецепта за война. Не е учудващо, че периодът е изпълнен с войни, като кулминацията настъпва в средата на ХХ в. Нацисткият режим превръща волята за преобразяване на германския народ в чудовищен геноцид и непрекъсната жажда за война. Всички останали нации, въпреки че дотогава открито симпатизират на Хитлер, са принудени да сменят политиката и това поставя началото на най-масовото клане между човешки същества в писаната история.

С денацификацията и осъждането на военнопрестъпниците от Втората световна война човечеството сигурно е изтрило много зло от лицето на Земята. Паралелно с това, в опита си тотално да заличат следите и символиката на миналото, Съюзниците налагат забрана на всичко, свързано с режима на Хитлер. За съжаление въпросът за волята става жертва на тези събития. След войната се наблюдава рязък спад на интереса към темата в Европа и Щатите. Както сами видяхте, и филмът на Лени Рифенщал е пряко свързан както с Хитлер, така и с въпроса за волята, поне в заглавието, а кой иска да бъде асоцииран с някой, считан за олицетворение на самото зло, като заговори за воля? Уви, дълги години след Войната положението е именно такова и от това развитието на съвременната психология по темата се забавя с десетилетия.

Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.

 

Волево и неволево внимание (откъс от книгата „Ефективност“)

След като непрекъснато сме изложени на всякакви стимули от средата, а ограниченията на входящия ни канал филтрират голяма част от тях, то вниманието ни непрекъснато трябва да избира към какво да се насочи. Конкуриращите се стимули са толкова много, а нашите ресурси толкова ограничени, че този процес прилича на непрекъсната борба, или както Жан-Филип Лашо го нарича „войната в мозъка ни“. Особено с навлизането на голям брой екрани, които ни съпътстват непрекъснато и имат способността да „залепват“ вниманието ни, „бойните действия“ стават особено ожесточени.

Скоро бях свидетел на много типична ситуация. На маса в заведение седеше млада двойка. В рамките на около половин час или малко повече и двамата не отлепиха поглед от телефоните си. През това време не разговаряха. Заведението беше пълно и персоналът натоварен, затова поръчките се бавеха. Когато тяхната дойде, те пристъпиха към обяда, което им отне не повече от двадесет минути. Платиха и си тръгнаха. Докато обядваха, все пак разговаряха и изглеждаха щастливи от отношенията си.

Накрая си зададох въпроса кое колко време е отнело. Около две трети от времето, през което тези млади хора бяха пред очите ми, вниманието им беше отвлечено от нещата на екрана. На практика, ако нещо се случваше с някой от партньорите, едва ли щеше да бъде забелязано от другия, освен ако не е много силен стимул, който да успее да задейства системата за бдителност и ако този стимул се оцени като маловажен, то вниманието ще бъде върнато веднага пак към екрана. Времето, което те прекараха без да се взират в екрана на смартфона, беше около една трета, като през това време бяха заети и с обяда. Т.е. вниманието им беше все пак разделено между храната и партньора.

Вярвам подобен пример не изненадва никого, всички сме виждали такива ситуации. Независимо дали са партньори на обяд, майки в парка, които от взиране в телефона не забелязват какво се случва с детето им, или някой, който пресича улицата без да се огледа, защото е „залепнал“ за екрана. След като обаче вниманието е единственият ни вход, то това означава, че според това какво преминава през него, това и ще се обработва от мозъка. Излиза, че по този начин вниманието има много управляваща функция. Функцията да „казва“ на всички останали когнитивни процеси какво да обработват.

Ако насоча вниманието си към писалката, която стои до мен на бюрото, то паметта ми ще закрепи различни подробности за нея – цвета, формата и т.н., мисленето ми ще оперира с нейните характеристики, интелектът ми ще се опитва да реши възможните задачи, които трябва да се изпълнят, и всичко това, защото в конкретния момент вниманието ми е насочено към тази писалка. Ако насоча вниманието си към работата и проблемът с недостига на човешки ресурс, който се очертава през следващата година, то тогава именно това ще е обект на мисленето ми и интелектът ми ще се опитва да реши задачите, свързани с този проблем. Ако го насоча към шумовете на автомобила, може би ще установя, че предницата иска реглаж, а нещо тропа и по-добре да я закарам в сервиза. Ако превключа на друг предмет или тема, то неговите характеристики ще станат обект на обработка от мозъка и всички останали процеси ще се занимават именно с това, а не с нещо друго. Тук идва важният въпрос: Кой решава какво да попадне във вниманието? Дали ние, или стимулите от средата около нас? Ние, разбира се, обичаме да мислим за себе си като за господари на собствените си процеси и функции, но на практика през голяма част от времето сме на „автопилот“, а вниманието ни не е активно насочено. Това е енергийно ефективно, но ни оставя на произвола на средата и на това тя да решава вместо нас кое трябва да се обработва от мозъка ни и кое не. Ако пак си припомним концепцията за съзнанието и се сетим, че всичко, което сме, някога е минало през входа, то излиза, че ако оставим средата да решава вместо нас, това, което ще бъдем в бъдеще, не е плод на нашето решение. Изследванията показват именно такива данни, но понякога дори не са ни необходими специални научни експерименти, за да го забележим.

Това е само частично вярно. Да, през по-голямата част от времето сме на автопилот, но все пак имаме способността волево да контролираме вниманието си. Това е енергоемък процес, който съзрява по-късно при хората. Това е специалният случай, в който вниманието участва в контролирането на висшите екзекутивни функции. Можете да приемете, че това е преплитането на вниманието и волята като процеси. В някои случаи те действат заедно, за да можем да постигнем желан резултат като приложим способностите си. Отношенията между волята и вниманието обаче не са толкова прости. Понякога се сблъскваме с някои парадокси и сега ще поговорим за един от тях.

Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.

 

Екрани, допаминови закачки и подлъгване на вниманието (откъс от книгата „Ефективност“)

Оказва се, че някои процеси са толкова добре автоматизирани, че на практика ни трябва усилие, за да не ги правим. Опитайте се да не прочетете текст, когато го видите. Ако не потренирате, ще ви е изключително трудно. В голяма степен същото важи и за доста от екраните, които ни заобикалят. Те някак предизвикват „залепване“ за тях и обикновено е необходимо волево усилие, за да се отделим. При малките деца, които все още нямат развити волеви процеси, това е особено видимо. За съжаление все още много родители използват екраните от всякакъв вид като средство за временно освобождаване от тежестта на грижата за детето, а експонирането на децата на такъв вид носители на информация крие някои сериозни рискове за развитието им.

Когато се появи интернет и компютрите изместиха телевизията, много хора видяха в този нов интерактивен инструмент възможности за учене, каквито пасивното взиране в телевизионния екран няма как да даде. В ентусиазма си много родители насърчаваха децата си от ранна възраст да усвояват тези технологии. С натрупването на изследвания обаче се оказа, че въпреки интерактивността на новите екрани, ползите за развитието на децата далеч не са толкова много. В ранна възраст, когато детето не прави разлика между реалността на това, което го заобикаля, и виртуалността на екрана, това, което се случва в образа на телевизора, компютъра или телефона, не носи практическа полза за развитието му. Нещата на екрана не могат да бъдат пряко приложени, защото контекстът на виртуалния образ е много различен от реалния и това свежда научаването почти до нула. Чак когато към четиригодишна възраст детето започне да различава контексти и да разбира добре виртуалността на това, което даденото видео показва, чак тогава съдържанието му има шанс.

Възрастта не е единственият фактор. Дори и възрастните не учат механично. В още по-голяма степен това важи и за децата. Само съдържанието, което един екран предава, далеч не е достатъчно. Децата учат емоционално, в социален контекст и с участието на езика. Затова и класическото четене на приказки е толкова ефективен модел за развитие на когнитивните процеси и емоционалното съзряване. Родителят осигурява емоционалната интеракция и социален контекст, докато използването на новите понятия в разговора развиват мисленето. Самотното взиране в екран не може да предложи нищо от това. Затова и не е учудващо, че данните от изследванията не подкрепят тезата, че екраните спомагат за детското развитие.

Тук се намесва и още един много значим фактор. Казахме, че вниманието ни е постоянно включено и ние на практика не можем да го изключим1. Също така, голяма част от съдържанието, което достига до нас чрез заобикалящите ни екрани, е специално създадено, за да привлича вниманието ни. Много телевизионни предавания и реклами имат именно такъв смисъл. Съгласете се, че няма защо да се прави реклама, ако тя не привлича ничие внимание. Много електронни игри и уеб интерфейси са специално конструирани, за да се възползват от вниманието ни. Много от тях залагат на простите и понякога вродени механизми за допаминово подкрепление на неща като мигащи светлини, човешки лица, движещи се предмети, нещо, което предизвиква страх и пр. стимули, които задължително активират системата за бдителност. По този начин се търси гарантиране на предаването на съдържание, което да достигне до съзнателна обработка. Тези явления имат мащабите на индустрия и в последните години се говори дори за „икономика на вниманието“. Ефективността на подобни техники се мери в „очни ябълки“ (eyeballs) и това е показател, който всъщност ни казва колко добре даденото съдържание може да отвлече вниманието на аудиторията.

Пред цялото това специално конструирано, за да отвлича вниманието ни съдържание, ние изправяме невръстни деца, с презумпцията, че това ги развива. Уви, данните не подкрепят такова твърдение. Само над определена възраст и с активно родителско участие може да се очаква екранното съдържание да помогне на развитието на едно дете. Отново остава спорен въпросът дали това развитие е плод на въпросното съдържание, или на емоционалната и социална интеракция с родителя. Тъй като децата учат изключително в социален и емоционален контекст, времето, прекарано в самотно взиране в екрана, е всъщност време, което ги лишава от този контекст, а когато показваното съдържание е специално конструирано да отвлича вниманието, то и времето, през което детето „залепва“ за екрана, се увеличава. Това още повече намалява времето, прекарано в среда, която може да подпомогне развитието му. Така на практика дори и излагането пред екран да не вреди само по себе си, липсата на адекватна среда, която да толерира развитието в сензитивните периоди, в които това трябва да се случи, вреди.

Някои хора биха възразили с аргумента, че децата много по-бързо усвояват използването на телефона, компютъра, сензорния екран и другите по-нови технологии, за разлика от възрастните. Да, възрастните учат доста по-бавно и трудно, а децата на практика поглъщат огромни количества информация за кратко време. И да, това прави децата по-добри потребители на дадената технология. Но не бива да се бърка научаването на сравнително прости интерфейси с научаването на абстрактното послание в едно видео, да речем. Децата лесно се справят с жестовете на сензорния екран, по-лесно намират иконите на приложенията, по-лесно достигат до интересното съдържание и т.н. Когато обаче стане дума за учене от съдържанието, почти нищо не се усвоява от екранното съдържание. Поне не и без родителска помощ. Да, има данни, че някои игри развиват част от когнитивните способности. Наблюдава се един вид специализация в някои конкретни умения. Но едно детско развитие не се крепи само на способността бързо да се превключва между стимулите и е много спорно дали тези конкретни умения спомагат или затормозяват развитието.

Резултатите от това ранно излагане на екрани от всякакъв вид се наблюдават и при вече порасналите деца. С годините имаме все по-голямо спадане на способността за концентрация на вниманието. Способността ни да задържим вниманието си върху една тема или предмет във времето е ключов момент в това колко от ентропията ще трансформираме в информация. Колкото по-малко време отделим на темата, толкова по-малко ще знаем за нея. Колкото по-малко знаем, толкова повече ентропия или хаос, следователно по-силен субективен стресов отговор. Така че не е учудващо, че в последните десетилетия паралелно с намаляването на способността за концентрация на вниманието върви и тенденцията към увеличаване на тревожните разстройства2. Всичко това ни води до специалния случай на използване на вниманието, за който споменахме, и до въпроса за волята.


1Всеки, който се е опитвал да медитира, се е сблъсквал с това. Инструкцията „да не мислиш за нищо“ е много трудна за осъществяване. Във всеки един момент нещо преминава през вниманието ни и състоянието на „празнота“ е запазено само за „просветлените“.

2Това, разбира се, е доста свободно казано. Има и много други фактори, които оказват влияние върху стресовия ни отговор. От друга страна обаче, по начина, по който е дефинирано в кибернетиката количеството информация, то е функция на способността ни за дискриминация. Ако не можем да дискриминираме измененията в състоянията на системата, то няма и да имаме снижаване на ентропията и следователно повишаване на информацията. Както стана ясно от предната част, отношението ентропия-информация в състоянието на системата е основният фактор, предизвикващ алостатично натоварване. Просто казано, колкото по-малко можем да „познаем“ един предмет чрез сетивата си, насочени от вниманието ни, толкова по-висок стресов отговор. Това е и част от причините непознатото често да е плашещо.

Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.

 

Тайната на непостоянното сърце (откъс от книгата „Ефективност“)

Имаме организъм, способен на най-различни видове активност, с най-различен интензитет, честота и натоварване. За всички тези активности, които изискват и различно количество кръв и съответно хранителни вещества и кислород, ние имаме само едно сърце, което да я доставя. Доставката на кръвта и каквото има в нея следва да бъде в синхрон с нуждите на организма. Сърцето, макар и като устройство да е проста помпа, изобщо не е просто като регулиране на биенето. Тъй като е едно за всичко, в неговата регулация участват най-различни системи, които по различно време „искат“ от него да изпомпи различно количество кръв за единица време. Когато се подлагаме на активност, изискваща ускоряване на пулса и повече кръв, обикновено организмът ни чрез нервната система я прави доминиращия регулатор на сърдечния ритъм. Това кара сърцето да бие ритмично и според нуждите – по-често. Например, ако се затичате, особено ако е бързо и срещу наклона, мускулите ви рязко ще се нуждаят от кръв и хранителни вещества. Нервната система увеличава симпатиковия тонус към сърдечния мускул и пулсът ви се учестява.

През повечето време обаче ние не сме подложени на сериозно натоварване, което да изисква учестен пулс. В състояние на покой всички системи се опитват плавно да регулират сърдечния ритъм, като слабо го покачват и снижават с цел да се поддържа алостатичният баланс със средата. В такива моменти сърцето, освен че бие по-бавно, отколкото по време на спринт, бие и по-неравномерно. В интервалите между отделните удари се наблюдават малки разлики. Тези разлики и тази неравномерност на сърдечния ритъм се нарича вариативност на пулса или изменчивост на пулса. На английски терминът е heart rate variability или HRV за по-кратко. За да е по-ясно и също така за краткост, често ще използвам и съкращението на латиница.

Пол Лерър и Ричард Гевърц1 предлагат много елегантно обяснение на този феномен. По-високи стойности на HRV означават по-голямо разнообразие и по-голяма сложност в пулса. Тази сложност и разнообразие означава повече неопределеност, а това предполага повече системи, които участват в регулирането на този процес. Тъй като системите са повече и по различно време се „намесват“, то и разнообразието се повишава. Хората, които имат по-високи стойности на HRV, показват и по-добри способности на организма да се справя с натоварване и по-добре да се адаптира. Множеството системи сработват при различни ситуации, когато има нужда, и участват в този сложен процес на взаимодействие със средата.

От друга страна, хората, които имат по-ниски стойности на изменчивост на пулса, иначе казано пулсът им е по-ритмичен в покой, обикновено имат нарушени по някакъв начин функции – физически или емоционално болни, по-възрастни, в лоша обща физическа форма – все неща, които оказват влияние върху сърдечносъдовата система и начина, по който тя реагира. Обикновено такива групи хора са и в по-голям риск от заболяване и смърт при сериозно физическо нараняване. Обяснението, което авторите предлагат, е, че в такива състояния част от системите за регулация на практика не участват.

Спомняте ли си какво говорихме за хомеостатите в началото на тази част? Тогава казахме, че много от системите в живия организъм се регулират по този начин. Барорефлексът е такъв пример. В аортата и каротидните артерии всеки от нас има рецептори за налягане и когато то се повиши, автономната нервна система изпраща сигнал до сърцето, за да го намали. Когато се понижи, се случва точно обратното. Така имаме един затворен хомеостат, който фино регулира кръвното налягане, когато сме в покой. Барорефлексът е само един от тези затворени кръгове, които автоматично поддържат баланса ни. Организмът ни е подсигурен с множество други, които изпълняват сходна функция. Обещах, че повече няма да споменавам един бойлер, за който говорихме в началото, но ето че пак се налага. Спомняте ли си какво казахме за него? Когато потреблението на топла вода рязко се повиши, терморегулаторът на практика няма да изключва, защото постоянно ще има нужда от топла вода. Следователно способността на този терморегулатор да регулира системата вече я няма. Нещо подобно се случва и с нашите хомеостати, когато сме болни, под физическо натоварване, при емоционални състояния или изобщо когато сме под алостатично натоварване и стрес. Част от системите за регулиране „зациклят“ в едното си крайно положение и спират да участват в регулацията. След като спрат да участват, разнообразието в сърдечния ритъм намалява, съответно интервалите между ударите на сърцето започват да се различават все по-малко и стойностите на HRV намаляват. Затова и вариативноста на пулса се приема за индикатор на устойчивостта ни и на способността ни да поемаме натоварване, както физическо, така и психическо.

Дишането е може би единственият физиологичен механизъм, който ние можем донякъде да контролираме съзнателно. То от своя страна е свързано с останалите физиологични процеси и особено със сърдечния ритъм. На практика HRV и пулсът ни се изменят с всяко вдишване и издишване. Оказва се, че това как дишаме може да повлияе на изменчивостта на пулса и именно това изследват Лерър и Гевърц. Когато сме под алостатично натоварване, казахме, че симпатиковият тонус доминира. Същото се отнася и за тонуса на невроните, които регулират сърдечния ритъм. Фините изменения на тонуса на норадреналиновата система, които се случват в рамките на секунди, променят пулса към ускоряване или забавяне. Всички тези пулсации на активност на нервната система не могат да се приведат в действие веднага. Има известно забавяне, тъй като сърцето е мускул и реагира по-бавно от един неврон, където импулсите се предават за милисекунди. Повишаването на налягането в кръвоносните съдове също е доста по-бавен процес, разширяването и свиването на съдовете още по-бавен, а дишането е много по-бавен процес от пулса. Едно вдишване и издишване отнема поне няколко секунди и повече от 15-20 вдишвания в минута започват да стават много трудни за постигане. Дори и да успеем да постигнем голяма честота на вдишванията, от един момент нататък това става за сметка на количеството усвоен кислород. За същия интервал от време – една минута – сърцето прави поне 50-60 удара. Взаимодействието между двете системи се случва, когато дишането попадне в хармонична честота с пулса. На този принцип и когато дихателният ритъм се измени, това води до резонанс и съответното изменение на сърдечния ритъм.

Този ефект се използва в така наречените системи за биологична обратна връзка. Когато по време на изследването на екран покажат на изследваните лица синусоидите на сърдечния ритъм и дишането и поискат от тях да „напаснат“ върховете им, като съзнателно променят дишането си, се наблюдават интересни ефекти. Обикновено това упражнение не е трудно и хората са способни да го направят за по-малко от минута. Някъде в интервала между пет и половина и седем дихателни цикъла в минута и при нормални стойности на пулса в покой между 55 и 75 удара в минута, двете системи изпадат в резонанс. Шестдесет удара в минута, изразено като честота, е 1Хц. Шест вдишвания в минута (около 10 секунди за вдишване и издишване) е честота от 0,1 Хц. Всъщност това са две хармонични честоти, на основата на които се случва взаимодействието на двете системи. Разбира се, и пулсът, и дишането са силно изменчиви и не можем да говорим за абсолютни стойности, но взаимодействието е факт. Изглежда тренирането на такъв вид дишане тренира и автономната нервна система да ускорява и намалява сърдечния ритъм, а тези две действия се извършват от двата ѝ клона – симпатиков и парасимпатиков, чиито разклонения достигат и до сърцето. По всичко личи, че това паралелно трениране на двата клона на автономната регулация не се ограничава до това.

Ако се върнем към това, което говорихме за хомеостатите, трябва да кажем, че едно такова трениране и на двата типа разклонения на автономната нервна система е всъщност трениране на регулаторната верига да сработва и в двете посоки. Предполага се, че ако имаме хомеостат, който е „зациклил“ в едното си крайно положение, то такава тренировка ще му помогне да се върне към нормална работа. Към момента обаче това са само спекулации по темата и освен предположения не можем да изтъкнем нищо друго. Дали това „тренира“ хомеостатичните ни вериги не е ясно, но за връзката на този резонанс между дишане и пулс с някои сериозни заболявания и състояния имаме малко повече яснота.

Няколко изследвания показват, че тренирането в такъв тип дишане, основано на резонанса със сърдечносъдовата система, подобрява симптомите на депресия и тревожност. Малко може да се каже по въпроса за причините. Не знаем защо е така, но има някои хипотези. Споменатият по-горе барорефлекс далеч не е единственият механизъм за автоматична регулация. При някои случаи на депресия се прилага стимулиране на блуждаещия нерв, който е част от парасимпатиковата част на автономната нервна система2. Имплантирано устройство периодично активира нервния път, което води до намаляване на депресивната симптоматика. Този тип интервенции все още не са били подлагани на големи контролирани и рандомизирани изследвания, но подсказват интересни хипотези. От други изследвания знаем, че парасимпатиковата активност по посока на мозъка влияе върху редица участъци, свързани с тревожността, стреса и депресията, като locus caeruleus, хипокампуса и амигдалата. При предизвикване на емоционални състояния, както позитивни, така и негативни, аферентните пътища на парасимпатиковия дял на автономната нервна система изпращат силен импулс по посока „нагоре“ към главния мозък. Оказва се, че и при бавно резонансно дишане се наблюдава такъв импулс и това е една от хипотезите, която се опитва да обясни как дишането влияе на тревожността.

Разбира се, това не е единствената хипотеза. Има още много, но не мисля да занимавам читателя с това. Тази все още млада научна област предполагам ще претърпи сериозно развитие. Засега това, което знаем, е, че по някакъв начин телесната ни регулация е тясно свързана с емоционалната и оттам със субективното ни преживяване на стрес. От това как поддържаме телесния си алостазис и хомеостазис зависи и как ще се справяме с негативните му ефекти.

Темата за това дали можем чрез дишане или нещо друго да повишим устойчивостта си е интересна, но за съжаление още доста млада. Ще са необходими множество изследвания, които да потвърдят или отхвърлят преди да можем да приемем дишането за един от механизмите, които изброихме малко по-рано. Докато чакаме това да се случи, можем все пак да мерим собствената си устойчивост по-обективно. Вече съществуват носими устройства, които могат да мерят HRV. Знам, че съществуват спорове доколко нещо на китката може достатъчно вярно да измери такъв индикатор, но и това ще се промени с времето. Точността на измерванията ще се повишава, а такива устройства ще стават все по-достъпни. Колкото и да са неточни, събирането на такива данни за себе си е в пъти по-обективно от субективната ни преценка. За това колко е важна връзката с реалността и това да сме обективни ще говорим в третата част, а сега нека да обобщим първата.


1Paul M. Lehrer, PhD, BCB е американски психиатър и преподавател в Rutgers Robert Wood Johnson Medical School. Dr. Richard Gevirtz е американски клиничен психолог, преподавател в California School of Professional Psychology at Alliant International University, Сан Диего, Калифорния.

2Тук става дума за стимулиране на аферентните пътища на нерва, т.е. тези, които предават сигнала по посока „нагоре“ към мозъка.

Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.

 

Доход, социален статус и стресов отговор (откъс от книгата „Ефективност“)

Като говорим за предвидимост и сигурност, не може да не си зададем въпроса кое в съвременния начин на живот е най-силно свързано с тази сигурност и предвидимост? Оказва се, че един от най-добрите предсказващи фактори на заболеваемостта и смъртността в наши дни е социално-икономическият статус. Това не е учудващо! В пазарно общество дори здравето е пари. За съжаление понякога е повече пари, отколкото здравеопазване. Тази връзка на пръв поглед изглежда ясна, но нещата не са толкова прости. Да, някаква база на дохода предполага повече сигурност. Под определена граница всеки би бил в непрекъснат стрес. Ако не можеш да осигуриш прехраната на себе си и хората, които обичаш, хроничният стресов отговор е почти гарантиран. Като цяло бедността е свързана с много малки и хронични стресори. Дали обаче доходът е това, което ни прави по-стресоустойчиви? Отговорът на този въпрос е „не“.

Изследванията на Ичиро Кавачи и колегите му показват зависимостта на заболеваемостта и смъртността в различни общества, свързани с нещо, наречено социален капитал. Социалният капитал е целият общ ресурс, който едно общество притежава. Той е както материален, под формата на публична инфраструктура (паркове, пътища, болници), така и нематериален, като социални системи за организиране на разпределението на благата, правосъдието и здравеопазването. Цялата съвкупност от всички тези общи блага на едно общество показва по-добре дали в него ще има по-висока заболеваемост и смъртност, отколкото доходът на членовете му сам по себе си. Всъщност тази връзка е независима от абсолютния доход. Просто казано, ако една държава е богата, но ѝ липсва социален капитал (САЩ са класически пример), заболеваемостта и смъртността са по-високи, отколкото в по-бедна държава, но с повече социален капитал (например Япония). С една дума, не става дума за доход, а за това как се разпределят благата.

Ричард Уилкинсън и Кейт Пикет1 в техните изследвания демонстрират как общества с по-голямо неравенство са с по-лоши ключови показатели като самоубийства, психични болести (с големи дялове на депресивните и тревожни разстройства), затлъстяване, високо кръвно налягане, диабет и сърдечносъдова болест. Повечето от тези показатели са характерни и за хората, подложени на високи нива на хроничен стрес. Затова и стресът добре обяснява тези феномени. Обществата с по-голямо неравенство страдат от по-несправедливо разпределение на благата, като това генерира повече стресори в средата, влошава общото здраве, скъсява живота и влошава качеството му чрез гореизброените заболявания.

Това влошаване на здравето не е само за по-бедните хора. Заболеваемостта е увеличена и за по-богатите и добре осигурените. По-високият доход не е „имунизация“ против тези негативни ефекти. Ако искаме да се справяме по-добре с тях, ни е необходимо нещо повече – подкрепяща и справедлива социална среда, а за да имаме такава, е необходимо да имаме справедливо разпределение на благата и по-малко неравенство в обществото.

Социалният статус и това как възприемаме себе си в социалната йерархия са много ключов момент, когато си говорим за ефективност. В този контекст регулирането на хаотичността в нашето взаимодействие със средата става изключително труден проблем. Това е поради две причини:

1. Социалната мобилност е трудна и се влошава с времето. Има тенденция хората все по-трудно да могат да преминат от по-ниска социална класа към по-висока. Тук също трябва да споменем социалното неравенство и да кажем, че в общества с по-малко неравенство този процес е по-лесен2.
2. Социално-икономическият статус е фактор, който често се простира отвъд нашите възможности за избор. Никой не си избира къде и в какво семейство да се роди. Не винаги имаме избор какъв тип управление на обществото ни да имаме, а това в каква среда сме родени до голяма степен предопределя какви механизми за усвояване на средата и справяне със стресорите ще развием.

Това ни казва, че промяната на социалния ранг е фактор, който не винаги е по силите ни. Сами можем да потърсим социална подкрепа или да се погрижим да имаме достатъчно предвидимост в живота. Всичко това е почти винаги изцяло в наши ръце. Неравенството в обществото и наличието на богати, които генерират това неравенство, почти винаги е непосилно за промяна от страна на един отделен човек. Не трябва да ви учудва фактът, че именно хората с по-висок социален статус генерират неравенството в едно общество. Именно тези хора получават по-малко от обществените разходи. Защо да разчитат на болници, когато могат да си позволят специализирана лекарска помощ? Защо им е обществен транспорт, когато могат да осигурят личен на себе си и семейството си? Те нямат толкова голяма полза от обществени разходи и тъй като са в по-изгодна позиция да упражняват влияние върху управлението на държавата, често това се превръща и в политика. Така накрая всички страдат, включително и по-богатите, защото влошаването на показателите е за всички. Всичко това прави социалната среда такава, каквато е, и промените в нея трудни и бавни.

Ако искаме да живеем в по-добра среда, ни остават само две възможности. Да се опитваме да влияем на обществените процеси така, че неравенството да намалява, а справедливото разпределение на благата да се увеличава, е едната ни възможност. Втората е да се опитваме да приемаме социалния си статус по по-малко стресиращ начин. Ако целият ни живот е борба за по-висок доход, гарантирано стресорите и техните ефекти върху тялото ни ще са много повече. Подкрепата на близките ни хора обаче не идва с по-високия доход и статус, а с времето, прекарано с тях. Във времена като нашите, когато денонощието е само 24 часа и непрекъснато сме изправени пред избора за какво да ги оползотворим, ако ги вложим в преследване на дохода и социалния статус, няма да имаме време за социална подкрепа. Първото генерира много стрес, а липсата на второто многократно усилва ефектите му.


1 Richard Gerald Wilkinson е английски епидемиолог, преподавател в Нотингамския университет, Юнивърсити колидж (Лондон), както и в Йоркския университет. Заедно с Kate Pickett (епидемиолог, Йоркски университет) са автори на няколко книги и множество публикации, посветени на връзката между заболеваемостта и социалното неравенство.

2Това е т.нар. „крива на Великия Гетсби“, която показва как в обществата, където доходът е по-справедливо разпределен, възможностите на хората да постигнат по-висок социален ранг се увеличават. Това от една страна е плод на по-малката абсолютна разлика между най-ниския и най-високия доход, а от друга е плод на повечето възможности, което едно общество с по-голям социален капитал и по-справедливо разпределение на благата предлага.

Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.

 

Заучена безпомощност или как пропускаме ползи (откъс от книгата „Ефективност“)

През 1967 г. Мартин Селигмън, който по това време се интересува от депресията, случайно забелязва, че част от кучетата, които участват в неговите експерименти, проявяват много особено поведение. Тези, които са подлагани на електрически шок и не са могли да го избегнат, след време не се опитват да избягват шока, дори когато могат. Селигмън доразвива теорията и прави експерименти, посветени специално на този феномен и открива неподозирани дотогава резултати. Когато на животните са „предписани“ малки електрически шокове, тяхното поведение се различава значително според това дали могат да избегнат ситуацията, или не. При възможност да се спрат шоковете1, животните опитват, докато открият механизма и започват да го прилагат, за да избегнат неприятното усещане. Животните, които са оставени без избор и не могат да прекратят по никакъв начин електрическия шок, научават това поведение. След това, когато същите тези животни бъдат поставени в ситуация, в която могат да избегнат шока, те просто не търсят начин да го направят, като да са се „примирили със съдбата си“. Това поведение Селигмън нарича заучена безпомощност и то не се проявява при животните, които са имали възможност да спрат шока по време на експеримента.

Заучената безпомощност е доста широко разпространена сред биологичните видове. Среща се дори при риби и ракообразни, насекоми, гризачи, кучета и примати. Това е механизъм, който касае начина на учене по принцип и не е учудващо, че се среща много често и при хората. Оказва се, че е изумително лесно да се предизвика заучена безпомощност. Достатъчно е да поставите хората в неконтролируема ситуация и това нарушава способностите им за учене. Експериментите на Доналд Хирото и Селигмън например използват силен шум, който участниците не могат или могат да изключат. След това и двете групи са поставени пред решаването на прости задачи. Оказва се, че хората, които не са имали възможност да изключат шума, показват значително по-ниски резултати.

Една голяма част от депресивното поведение е свързана със заучената безпомощност. Един от основните синдроми на депресията е неспособността да се прилагат волевите процеси или така наречената абулия. Често сред депресивните се среща именно това примиряване със ситуацията, приемане на нейната неизбежност и поради това обреченост. Ако всичко вече е обречено и загубено, то защо да се опитвам да го променя? Често ще чуете такива твърдения от устата на депресивния. Това усещане може да бъде толкова силно, че да предизвика и изкривявания на самия мисловен процес. Начинът, по който един човек с депресия прави умозаключения, може сериозно да се различава от начина, по който би мислил, ако не е в това състояние. Това са така наречените когнитивни изкривявания и също са основен симптом на депресията като заболяване. И най-накрая – много голяма част от депресивните проявяват физиологични изменения, характерни за стресовия отговор. Това включва повишени нива на глюкокортикостероиди и повишени нива на кортикотропин освобождаващ хормон.

Като цяло депресията и стресът често се появяват заедно. Силните стресори обикновено предизвикват депресивно поведение и това е видно както при повечето изучавани животни, така и при хората. Няколко силни стресови епизода, които превишават способностите ни за справяне, могат съвсем спокойно да отключат депресивно състояние. Ако тези епизоди са в близка последователност във времето, то може да се стигне и до клинична депресия, което вече е заболяване и изисква съответните медицински мерки. Естествено, причините за една депресия са по-сложни от това и включват и други неща, но общият физиологичен механизъм не може да бъде подминат. Той също е много свързан с начина ни на учене, или с това как усвояваме новостта от средата.

Оказва се, че заучената безпомощност е дълбоко вкоренен и базов механизъм за усвояване на средата, и в това има логика! Неприятните случки се помнят, за да могат да се избягват. Когато нещо е установено като неизбежно, дори и да го помним, това не го прави по-малко неизбежно. В същото време избягването на нещо неприятно изисква разход на енергия и активно поведение. Ако ситуацията е оценена като неизбежно страдание, защо да се прави това усилие за избягване? Защо да се подлагаме на по-голямо страдание, след като е ясно, че вече съществуващото не може да се избегне? Можем просто да изчакаме да премине! Звучи логично, нали?

Този механизъм, който имаме благодарение на еволюцията, може и да ни е помагал в някои ситуации, но, както видяхме, създава и множество проблеми. В крайна сметка, ние оценяваме ситуацията субективно и в нашата представа за нея е и оценката на това колко е неизбежна. Макар понякога да не искаме да си признаем, нашата преценка често е далеч от реалността, а и ситуациите се променят! Това, което днес изглежда като неизбежно страдание, утре може да бъде избегнато без особени последици. Преди години, преди ерата на мобилните телефони, за да се информирам за здравето на родителите си, ми се налагаше да ползвам стационарен телефон, който не беше чак толкова сигурна връзка. Ако се притеснявах за здравето на баща си и нямаше кой да вдигне телефона, това притеснение можеше да продължи дълго време, и като се има предвид, че баща ми беше с влошено здраве, това си беше силен стресор. Сега е достатъчно да напиша в някой от чатовете на безбройните програми на „умния“ телефон, който обикновено е в джоба ми. Така продължителността на този стресор значително се редуцира благодарение на измененията, които са настъпили в средата в последните години.

1В оригиналните експерименти това е ставало обикновено с лост, който спира „упражнението“.

Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.

 

Лев Виготски и „зоната на най-близко развитие“ (откъс от книгата „Ефективност“)

Когато бях дете, към ученето и образованието съществуваше култ. Да не можеш да научиш нещо или да изостанеш от връстниците си беше равносилно на срам и публично унижение. Разбира се, и моите родители не се отличаваха от хората от тяхното поколение и аз бях подложен на сериозен натиск, когато се отнасяше до учене. Та по това време беше нещо обичайно да решаваш математическите сборници за по-горните класове. На някои мои връстници това им се удаваше по-добре, а други изобщо не се справяха. Спомням си как веднъж се опитвах да реша задача от такъв сборник. Прекарах часове над условието и цялото ровене в така наречените „четиризначни таблици и формули“ не ми помагаше. Все още си спомням какво чудене и потене беше. Няколко години по-късно, когато вече бях в следващата степен на образование, ми попадна въпросният сборник и забелязах отметките, които съм си правил с молив до тази задача. Сетих се за трудностите си няколко години по-рано и реших пак да пробвам задачата. Тя, разбира се, беше елементарна за тогавашните ми възможности и знания, и се чудех как е възможно толкова време да си блъскам главата с нещо толкова лесно. Предполагам всеки от вас има случаи, в които нещо е изглеждало крайно сложно и нерешимо, а след време вече не е представлявало никаква трудност.

Такъв един случай, като този със задачата, добре онагледява това, което Виготски нарича зона на най-близкото развитие. Новите неща са различни по сила предизвикателства за нашите способности да се адаптираме. Когато се сблъскаме с нещо ново и неизвестно от средата, което трябва да акомодираме (да променим нещо в разбиранията си) и да научим, това предизвиква алостатичен товар с различна сила. Понякога този товар е сравнително малък и ние лесно асимилираме ентропията или неизвестните в ситуацията в информация. Това е случаят, когато тази новост попада в нашата лична зона на най-близко развитие.

Понякога обаче този товар превишава способностите ни за справяне. Случва се задачите, които имаме да решим, да са отвъд предела на това, което можем тук и сега. Може би някога ще успеем, но тук и сега нямаме тези знания и умения. Или ако използваме термина, те са отвъд нашата зона на най-близко развитие, а са в някаква по-далечна. Да, но ние не сме в училище и задачите не са на хартия. Понякога ситуацията изисква от нас решения и действия на момента и ако не сме способни на тези действия, последиците могат да бъдат много сериозни. Именно в такъв случай казваме, че алостатичният товар е отвъд нашите способности за справяне и имаме налице стресор от някаква величина, с всичките съпътстващи го последици.

Все пак, това усвояване на новостта от средата около нас донякъде обяснява появата на стресора, но не може да обясни друга съществена разлика. Защо всеки от нас има различна степен на толерантност към тази неопределеност или хаотичност? Някои от нас се предават, дори когато предизвикателството е в тяхната зона на най-близко развитие. Иначе казано, способни са да го научат и да се справят с тази новост и съпътстващият я стресор, но не го правят. А за други това не е проблем – те учат и се справят, дори когато стресорите многократно превишават способностите им и е спорно дали ще успеят. За да можем да обясним тези разлики, ще се върнем към това, което говорихме за афективните стилове, и ще го свържем с друг един феномен, известен ни от психологията.

Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.

 

Какво може да ни причини липсата на стимули? (откъс от книгата „Ефективност“)

Един от най-добре документираните случаи на хора, живели в изолация или сред животни, е този на Маркос Пантоха. На 7-годишна възраст бил изоставен в планината да отглежда сам стадо животни и почти без човешки контакт. След като всички хора изчезват, той прекарва 11 години в изолация. Габриел Манила, професор в Университета на Балеарските острови, описва случая, след като Маркос е намерен и върнат в цивилизацията през 1965 г. По това време Маркос има сериозни проблеми със социализацията и общуването с останалите хора, а способността му да използва език е силно нарушена. Ходи използвайки всичките си крайници и почти не може да се облича, поне по начина, по който ние го разбираме. Използването на прибори за хранене и други предмети от цивилизацията е много трудно. След време речта му бързо се подобрява, но проблемите със социализацията не изчезват толкова лесно. След години живот сред хората самият той споделя в интервю разочарованието си от нашето общество и как му липсва живота в изолация, сред животните в планината.

Маркос Пантоха е до известна степен късметлия, че изолацията му е настъпила след 7-годишна възраст. Други деца с не по-малко жестока съдба не могат да се похвалят дори и с толкова добро интегриране в обществото. Даниел Крокет със сигурност не е имала този късмет. Жестоко неглижирана от собствената си майка, Дани прекарва първите 7 години от живота си в пълна изолация и в абсолютна мизерия. Това я лишава от възможността да научи човешка реч, на практика унищожава когнитивното ѝ развитие и я оставя с неразвит интелект, почти я убива физически и я лишава от всичко, което наричаме човешко. Всичко! Включително такива елементарни неща като изразяването на съгласие или несъгласие, концентрирания поглед и нормалната походка. Наистина всичко!

За съжаление много е вероятно Дани да остане със сериозни когнитивни, емоционални и социални дефицити до края на живота си и никога да не може да бъде пълноценно човешко същество. Такава е съдбата на много деца, които поради различни причини са изгубили възможността да участват в нормалното човешко общуване. За повечето от тях са характерни две неща: забавяне на умственото развитие и нарушаване или пълна загуба на реч. Двете са силно свързани, тъй като речта е основният инструмент на мисленето като когнитивен процес и не е учудващо, че липсата на език убива интелектуалното развитие.

И Маркос, и Дани са все още сред нас и можем да видим на практика ефектите от липсата на интеракция със средата. Разбира се, техните проблеми са далеч отвъд нашата тема за ефективността и тук няма да се занимаваме с това какво причинява лошото родителстване. Давам ги за пример, за да имаме и противоположната гледна точка. Ако разглеждаме проблемите от прекалено честото излагане на стресори, то трябва да кажем, че и обратното – липсата на стимули в някакъв контекст – причинява не по-малко вреди. Може би тук вече си задавате въпроса къде е границата. Вероятно просто трябва да намерим баланса на количеството стресори и нашите способности за справяне? Уви, не е толкова просто. А за да обясним по-добре процеса, трябва да кажем няколко думи и за това как превръщаме непознатото в познато или иначе казано – как се случва ученето.

Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.