Волево и неволево внимание (откъс от книгата „Ефективност“)

След като непрекъснато сме изложени на всякакви стимули от средата, а ограниченията на входящия ни канал филтрират голяма част от тях, то вниманието ни непрекъснато трябва да избира към какво да се насочи. Конкуриращите се стимули са толкова много, а нашите ресурси толкова ограничени, че този процес прилича на непрекъсната борба, или както Жан-Филип Лашо го нарича „войната в мозъка ни“. Особено с навлизането на голям брой екрани, които ни съпътстват непрекъснато и имат способността да „залепват“ вниманието ни, „бойните действия“ стават особено ожесточени.

Скоро бях свидетел на много типична ситуация. На маса в заведение седеше млада двойка. В рамките на около половин час или малко повече и двамата не отлепиха поглед от телефоните си. През това време не разговаряха. Заведението беше пълно и персоналът натоварен, затова поръчките се бавеха. Когато тяхната дойде, те пристъпиха към обяда, което им отне не повече от двадесет минути. Платиха и си тръгнаха. Докато обядваха, все пак разговаряха и изглеждаха щастливи от отношенията си.

Накрая си зададох въпроса кое колко време е отнело. Около две трети от времето, през което тези млади хора бяха пред очите ми, вниманието им беше отвлечено от нещата на екрана. На практика, ако нещо се случваше с някой от партньорите, едва ли щеше да бъде забелязано от другия, освен ако не е много силен стимул, който да успее да задейства системата за бдителност и ако този стимул се оцени като маловажен, то вниманието ще бъде върнато веднага пак към екрана. Времето, което те прекараха без да се взират в екрана на смартфона, беше около една трета, като през това време бяха заети и с обяда. Т.е. вниманието им беше все пак разделено между храната и партньора.

Вярвам подобен пример не изненадва никого, всички сме виждали такива ситуации. Независимо дали са партньори на обяд, майки в парка, които от взиране в телефона не забелязват какво се случва с детето им, или някой, който пресича улицата без да се огледа, защото е „залепнал“ за екрана. След като обаче вниманието е единственият ни вход, то това означава, че според това какво преминава през него, това и ще се обработва от мозъка. Излиза, че по този начин вниманието има много управляваща функция. Функцията да „казва“ на всички останали когнитивни процеси какво да обработват.

Ако насоча вниманието си към писалката, която стои до мен на бюрото, то паметта ми ще закрепи различни подробности за нея – цвета, формата и т.н., мисленето ми ще оперира с нейните характеристики, интелектът ми ще се опитва да реши възможните задачи, които трябва да се изпълнят, и всичко това, защото в конкретния момент вниманието ми е насочено към тази писалка. Ако насоча вниманието си към работата и проблемът с недостига на човешки ресурс, който се очертава през следващата година, то тогава именно това ще е обект на мисленето ми и интелектът ми ще се опитва да реши задачите, свързани с този проблем. Ако го насоча към шумовете на автомобила, може би ще установя, че предницата иска реглаж, а нещо тропа и по-добре да я закарам в сервиза. Ако превключа на друг предмет или тема, то неговите характеристики ще станат обект на обработка от мозъка и всички останали процеси ще се занимават именно с това, а не с нещо друго. Тук идва важният въпрос: Кой решава какво да попадне във вниманието? Дали ние, или стимулите от средата около нас? Ние, разбира се, обичаме да мислим за себе си като за господари на собствените си процеси и функции, но на практика през голяма част от времето сме на „автопилот“, а вниманието ни не е активно насочено. Това е енергийно ефективно, но ни оставя на произвола на средата и на това тя да решава вместо нас кое трябва да се обработва от мозъка ни и кое не. Ако пак си припомним концепцията за съзнанието и се сетим, че всичко, което сме, някога е минало през входа, то излиза, че ако оставим средата да решава вместо нас, това, което ще бъдем в бъдеще, не е плод на нашето решение. Изследванията показват именно такива данни, но понякога дори не са ни необходими специални научни експерименти, за да го забележим.

Това е само частично вярно. Да, през по-голямата част от времето сме на автопилот, но все пак имаме способността волево да контролираме вниманието си. Това е енергоемък процес, който съзрява по-късно при хората. Това е специалният случай, в който вниманието участва в контролирането на висшите екзекутивни функции. Можете да приемете, че това е преплитането на вниманието и волята като процеси. В някои случаи те действат заедно, за да можем да постигнем желан резултат като приложим способностите си. Отношенията между волята и вниманието обаче не са толкова прости. Понякога се сблъскваме с някои парадокси и сега ще поговорим за един от тях.

Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.

 

Екрани, допаминови закачки и подлъгване на вниманието (откъс от книгата „Ефективност“)

Оказва се, че някои процеси са толкова добре автоматизирани, че на практика ни трябва усилие, за да не ги правим. Опитайте се да не прочетете текст, когато го видите. Ако не потренирате, ще ви е изключително трудно. В голяма степен същото важи и за доста от екраните, които ни заобикалят. Те някак предизвикват „залепване“ за тях и обикновено е необходимо волево усилие, за да се отделим. При малките деца, които все още нямат развити волеви процеси, това е особено видимо. За съжаление все още много родители използват екраните от всякакъв вид като средство за временно освобождаване от тежестта на грижата за детето, а експонирането на децата на такъв вид носители на информация крие някои сериозни рискове за развитието им.

Когато се появи интернет и компютрите изместиха телевизията, много хора видяха в този нов интерактивен инструмент възможности за учене, каквито пасивното взиране в телевизионния екран няма как да даде. В ентусиазма си много родители насърчаваха децата си от ранна възраст да усвояват тези технологии. С натрупването на изследвания обаче се оказа, че въпреки интерактивността на новите екрани, ползите за развитието на децата далеч не са толкова много. В ранна възраст, когато детето не прави разлика между реалността на това, което го заобикаля, и виртуалността на екрана, това, което се случва в образа на телевизора, компютъра или телефона, не носи практическа полза за развитието му. Нещата на екрана не могат да бъдат пряко приложени, защото контекстът на виртуалния образ е много различен от реалния и това свежда научаването почти до нула. Чак когато към четиригодишна възраст детето започне да различава контексти и да разбира добре виртуалността на това, което даденото видео показва, чак тогава съдържанието му има шанс.

Възрастта не е единственият фактор. Дори и възрастните не учат механично. В още по-голяма степен това важи и за децата. Само съдържанието, което един екран предава, далеч не е достатъчно. Децата учат емоционално, в социален контекст и с участието на езика. Затова и класическото четене на приказки е толкова ефективен модел за развитие на когнитивните процеси и емоционалното съзряване. Родителят осигурява емоционалната интеракция и социален контекст, докато използването на новите понятия в разговора развиват мисленето. Самотното взиране в екран не може да предложи нищо от това. Затова и не е учудващо, че данните от изследванията не подкрепят тезата, че екраните спомагат за детското развитие.

Тук се намесва и още един много значим фактор. Казахме, че вниманието ни е постоянно включено и ние на практика не можем да го изключим1. Също така, голяма част от съдържанието, което достига до нас чрез заобикалящите ни екрани, е специално създадено, за да привлича вниманието ни. Много телевизионни предавания и реклами имат именно такъв смисъл. Съгласете се, че няма защо да се прави реклама, ако тя не привлича ничие внимание. Много електронни игри и уеб интерфейси са специално конструирани, за да се възползват от вниманието ни. Много от тях залагат на простите и понякога вродени механизми за допаминово подкрепление на неща като мигащи светлини, човешки лица, движещи се предмети, нещо, което предизвиква страх и пр. стимули, които задължително активират системата за бдителност. По този начин се търси гарантиране на предаването на съдържание, което да достигне до съзнателна обработка. Тези явления имат мащабите на индустрия и в последните години се говори дори за „икономика на вниманието“. Ефективността на подобни техники се мери в „очни ябълки“ (eyeballs) и това е показател, който всъщност ни казва колко добре даденото съдържание може да отвлече вниманието на аудиторията.

Пред цялото това специално конструирано, за да отвлича вниманието ни съдържание, ние изправяме невръстни деца, с презумпцията, че това ги развива. Уви, данните не подкрепят такова твърдение. Само над определена възраст и с активно родителско участие може да се очаква екранното съдържание да помогне на развитието на едно дете. Отново остава спорен въпросът дали това развитие е плод на въпросното съдържание, или на емоционалната и социална интеракция с родителя. Тъй като децата учат изключително в социален и емоционален контекст, времето, прекарано в самотно взиране в екрана, е всъщност време, което ги лишава от този контекст, а когато показваното съдържание е специално конструирано да отвлича вниманието, то и времето, през което детето „залепва“ за екрана, се увеличава. Това още повече намалява времето, прекарано в среда, която може да подпомогне развитието му. Така на практика дори и излагането пред екран да не вреди само по себе си, липсата на адекватна среда, която да толерира развитието в сензитивните периоди, в които това трябва да се случи, вреди.

Някои хора биха възразили с аргумента, че децата много по-бързо усвояват използването на телефона, компютъра, сензорния екран и другите по-нови технологии, за разлика от възрастните. Да, възрастните учат доста по-бавно и трудно, а децата на практика поглъщат огромни количества информация за кратко време. И да, това прави децата по-добри потребители на дадената технология. Но не бива да се бърка научаването на сравнително прости интерфейси с научаването на абстрактното послание в едно видео, да речем. Децата лесно се справят с жестовете на сензорния екран, по-лесно намират иконите на приложенията, по-лесно достигат до интересното съдържание и т.н. Когато обаче стане дума за учене от съдържанието, почти нищо не се усвоява от екранното съдържание. Поне не и без родителска помощ. Да, има данни, че някои игри развиват част от когнитивните способности. Наблюдава се един вид специализация в някои конкретни умения. Но едно детско развитие не се крепи само на способността бързо да се превключва между стимулите и е много спорно дали тези конкретни умения спомагат или затормозяват развитието.

Резултатите от това ранно излагане на екрани от всякакъв вид се наблюдават и при вече порасналите деца. С годините имаме все по-голямо спадане на способността за концентрация на вниманието. Способността ни да задържим вниманието си върху една тема или предмет във времето е ключов момент в това колко от ентропията ще трансформираме в информация. Колкото по-малко време отделим на темата, толкова по-малко ще знаем за нея. Колкото по-малко знаем, толкова повече ентропия или хаос, следователно по-силен субективен стресов отговор. Така че не е учудващо, че в последните десетилетия паралелно с намаляването на способността за концентрация на вниманието върви и тенденцията към увеличаване на тревожните разстройства2. Всичко това ни води до специалния случай на използване на вниманието, за който споменахме, и до въпроса за волята.


1Всеки, който се е опитвал да медитира, се е сблъсквал с това. Инструкцията „да не мислиш за нищо“ е много трудна за осъществяване. Във всеки един момент нещо преминава през вниманието ни и състоянието на „празнота“ е запазено само за „просветлените“.

2Това, разбира се, е доста свободно казано. Има и много други фактори, които оказват влияние върху стресовия ни отговор. От друга страна обаче, по начина, по който е дефинирано в кибернетиката количеството информация, то е функция на способността ни за дискриминация. Ако не можем да дискриминираме измененията в състоянията на системата, то няма и да имаме снижаване на ентропията и следователно повишаване на информацията. Както стана ясно от предната част, отношението ентропия-информация в състоянието на системата е основният фактор, предизвикващ алостатично натоварване. Просто казано, колкото по-малко можем да „познаем“ един предмет чрез сетивата си, насочени от вниманието ни, толкова по-висок стресов отговор. Това е и част от причините непознатото често да е плашещо.

Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.