През 1967 г. Мартин Селигмън, който по това време се интересува от депресията, случайно забелязва, че част от кучетата, които участват в неговите експерименти, проявяват много особено поведение. Тези, които са подлагани на електрически шок и не са могли да го избегнат, след време не се опитват да избягват шока, дори когато могат. Селигмън доразвива теорията и прави експерименти, посветени специално на този феномен и открива неподозирани дотогава резултати. Когато на животните са „предписани“ малки електрически шокове, тяхното поведение се различава значително според това дали могат да избегнат ситуацията, или не. При възможност да се спрат шоковете1, животните опитват, докато открият механизма и започват да го прилагат, за да избегнат неприятното усещане. Животните, които са оставени без избор и не могат да прекратят по никакъв начин електрическия шок, научават това поведение. След това, когато същите тези животни бъдат поставени в ситуация, в която могат да избегнат шока, те просто не търсят начин да го направят, като да са се „примирили със съдбата си“. Това поведение Селигмън нарича заучена безпомощност и то не се проявява при животните, които са имали възможност да спрат шока по време на експеримента.
Заучената безпомощност е доста широко разпространена сред биологичните видове. Среща се дори при риби и ракообразни, насекоми, гризачи, кучета и примати. Това е механизъм, който касае начина на учене по принцип и не е учудващо, че се среща много често и при хората. Оказва се, че е изумително лесно да се предизвика заучена безпомощност. Достатъчно е да поставите хората в неконтролируема ситуация и това нарушава способностите им за учене. Експериментите на Доналд Хирото и Селигмън например използват силен шум, който участниците не могат или могат да изключат. След това и двете групи са поставени пред решаването на прости задачи. Оказва се, че хората, които не са имали възможност да изключат шума, показват значително по-ниски резултати.
Една голяма част от депресивното поведение е свързана със заучената безпомощност. Един от основните синдроми на депресията е неспособността да се прилагат волевите процеси или така наречената абулия. Често сред депресивните се среща именно това примиряване със ситуацията, приемане на нейната неизбежност и поради това обреченост. Ако всичко вече е обречено и загубено, то защо да се опитвам да го променя? Често ще чуете такива твърдения от устата на депресивния. Това усещане може да бъде толкова силно, че да предизвика и изкривявания на самия мисловен процес. Начинът, по който един човек с депресия прави умозаключения, може сериозно да се различава от начина, по който би мислил, ако не е в това състояние. Това са така наречените когнитивни изкривявания и също са основен симптом на депресията като заболяване. И най-накрая – много голяма част от депресивните проявяват физиологични изменения, характерни за стресовия отговор. Това включва повишени нива на глюкокортикостероиди и повишени нива на кортикотропин освобождаващ хормон.
Като цяло депресията и стресът често се появяват заедно. Силните стресори обикновено предизвикват депресивно поведение и това е видно както при повечето изучавани животни, така и при хората. Няколко силни стресови епизода, които превишават способностите ни за справяне, могат съвсем спокойно да отключат депресивно състояние. Ако тези епизоди са в близка последователност във времето, то може да се стигне и до клинична депресия, което вече е заболяване и изисква съответните медицински мерки. Естествено, причините за една депресия са по-сложни от това и включват и други неща, но общият физиологичен механизъм не може да бъде подминат. Той също е много свързан с начина ни на учене, или с това как усвояваме новостта от средата.
Оказва се, че заучената безпомощност е дълбоко вкоренен и базов механизъм за усвояване на средата, и в това има логика! Неприятните случки се помнят, за да могат да се избягват. Когато нещо е установено като неизбежно, дори и да го помним, това не го прави по-малко неизбежно. В същото време избягването на нещо неприятно изисква разход на енергия и активно поведение. Ако ситуацията е оценена като неизбежно страдание, защо да се прави това усилие за избягване? Защо да се подлагаме на по-голямо страдание, след като е ясно, че вече съществуващото не може да се избегне? Можем просто да изчакаме да премине! Звучи логично, нали?
Този механизъм, който имаме благодарение на еволюцията, може и да ни е помагал в някои ситуации, но, както видяхме, създава и множество проблеми. В крайна сметка, ние оценяваме ситуацията субективно и в нашата представа за нея е и оценката на това колко е неизбежна. Макар понякога да не искаме да си признаем, нашата преценка често е далеч от реалността, а и ситуациите се променят! Това, което днес изглежда като неизбежно страдание, утре може да бъде избегнато без особени последици. Преди години, преди ерата на мобилните телефони, за да се информирам за здравето на родителите си, ми се налагаше да ползвам стационарен телефон, който не беше чак толкова сигурна връзка. Ако се притеснявах за здравето на баща си и нямаше кой да вдигне телефона, това притеснение можеше да продължи дълго време, и като се има предвид, че баща ми беше с влошено здраве, това си беше силен стресор. Сега е достатъчно да напиша в някой от чатовете на безбройните програми на „умния“ телефон, който обикновено е в джоба ми. Така продължителността на този стресор значително се редуцира благодарение на измененията, които са настъпили в средата в последните години.
1В оригиналните експерименти това е ставало обикновено с лост, който спира „упражнението“.
Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.
