Лична ефективност: Воля

Показват се публикациите с етикет Воля. Показване на всички публикации

Сила или издръжливост? (откъс от книгата „Ефективност“)

Експериментите на Муравен показват и нещо друго – явно можем да мобилизираме воля при необходимост. Един вид, можем да покажем сила на волята, ако се наложи, но същевременно не можем да я покажем за дълго. Или ще поддържаме по-дълго волево усилие, ако не изчерпваме запаса си наведнъж, или веднъж рязко изчерпани дълго възстановяваме. Това, оказва се, са две съвсем различни характеристики на волята. Едното е способността да се мобилизираме и за известно време да покажем какво можем. Колко дълго ще е това време е различно за всеки от нас, но тази характеристика на волята е нейната сила. Съвсем друг е случаят, ако трябва дълго време да прилагаме сравнително неголеми волеви усилия или да покажем издръжливост. Както Баумайстер умело показва с примери във „Волята – най-голямата човешка сила“, това са съвсем различни неща. Тези две характеристики се проявяват много различно. Еднократен акт на проява на воля е по силите на почти всеки. Да, вярно е, че едни от нас ще поемат много по-малки предизвикателства от други, но дори и така, еднократен акт на силна воля е съвсем възможен. Съвсем друго е, ако трябва всеки ден и постоянно да устояваш на нещо – на сладките в кутията, на цигарите в джоба, на лесните удоволствия, които дебнат отвсякъде. Ако това продължава дълго време, рано или късно ще се окажете в ситуация, в която резервите ви от воля са на привършване и да се устои на изкушението е просто невъзможно. Всички пушачи, които са се опитвали да откажат цигарите, много добре познават този процес. Дали кафето сутрин, или бирата вечер, пушекът, който идва от съседната маса и блазни сетивата, поводът няма значение. Ако не можеш да устоиш на изкушението, месеци въздържание могат да отидат на вятъра само след една цигара.

Въпреки това едни хора отказват цигарите, а други не успяват. Някои отказват и доста по-коварни вещества от никотина, а други се превръщат в жертви на алкохола или наркотиците. В началото и тези, които успешно са се преборили, и тези, които не са, са били в едно и също положение – да не могат да устоят на изкушението. Мотивацията на едните и другите е различна, но, което е по-важно, способността да упражнят воля при едните се е променила. Това ни довежда до друг много важен факт...

Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.

Прочетете още »

Енергия и изчерпване на Аз-а (откъс от книгата „Ефективност“)

Психолозите понякога са ужасни хора! Способни са да ви измъчат така, че да го помните цял живот. Нещо подобно правят и Рой Баумайстер и колегите му, когато провеждат изследване, което по-късно става известно като „експериментът с репичките“. За да изпълнят пъкления си замисъл, те използват пресни, току-що изпечени, ухаещи и вкусни шоколадови бисквитки. Пристига безпомощната жертва на експеримента и някой от изследователите го въвежда в чакалнята. Там на масата има цяла тава ухаещи пресни бисквитки и една купа с репички. Докато оставя човека да чака реда си, този зъл научен демон казва: „Гледай сега, тези бисквитки не са за теб, тях сме ги подготвили за един друг експеримент, ама няма къде да ги сложим. Затова сме ги оставили тук, но, моля ти, се не ги яж, защото ще ни трябват, а репичките вече не ни трябват, от тях можеш да изядеш колкото искаш.“ И така, без изобщо да подозира, човекът, който си мисли, че чака реда си да бъде изследван, вече участва в експеримента. За да бъдем честни, трябва да кажем, че не всички изследователи са толкова лоши и на половината от изследваните лица им е било позволено да опитат бисквитките. След това и двете групи са били подложени на нерешими задачи и е измерено времето, за което полагат усилия да ги решат, преди да се откажат.
Оказва се, че хората, които е трябвало да устояват на изкушението да изядат бисквитките, издържат значително по-малко след това. Това е много важно откритие. Способността ни да се контролираме, или волята ни, е изчерпаем ресурс! Или поне временно изчерпаем. Ако го изчерпим в някаква задача, то след това може и да не ни стигне за следващата, а никой от нас не иска в един момент да загуби способността да контролира поведението си. Това може да има сериозни социални последици. Така изниква и следващият въпрос: Кои са тези задачи, които изчерпват този ни ресурс? Всъщност споменатият експеримент е част от група изследвания. Там, освен да устояват на изкушението, изследваните лица са „измъчвани“ и по други начини. Това включва участие в ситуация, която противоречи на техните нагласи, като да изнасят реч, която да убеди колегите им студенти в ползата от повишаването на студентските такси. Карат ги и да сдържат емоциите си и да не ги показват с нищо, докато гледат емоционално заредено видео съдържание. А също така най-безпощадно изчерпват волевото им внимание, като поставят напълно безсмислени задачи за откриване на букви на лошо отпечатани и зле осветени листи, запълнени с безсмислен набор от всякакви знаци. Казах ви, че психолозите могат да са ужасни хора!

Както експериментите показват, всички тези усилия изчерпват волевия ни запас, което е друго важно откритие. Не стига че волята ни е ограничена, ами и доста неща „изсмукват“ ресурса ни. Сдържането на емоциите, контролираното поведение или себеконтрола, правенето на избор, вземането на решения, планирането на задачи, концентрацията на вниманието, постоянството в изпълнението на нещо, изпитването на болка, всички тези наглед несвързани неща изчерпват едно и също нещо – запасът ни от воля. Някои от тези неща са по-трудни, други не толкова, но всички в крайна сметка черпят от волята ни и в края на деня рискуваме да сме изпразнили „резервоара“. Емоционалните състояния са по-трудни за справяне и ако са силни, могат да изискват много усилие. Ние по принцип не можем да избираме какво настроение ще ни завладее или каква емоция ще предизвика някое събитие. Когато резервите ни са изчерпани, лесно можем да изтървем контрола над поведението си. За съжаление останалите членове на семейството често стават жертва на такава неспособност за контрол. Ако се замислите, сигурно и в своя живот ще откриете примери. Цял ден на работа, задачи, които искат концентрация, плътен график и мобилизация. Когато най-накрая се приберете вкъщи и сте решили, че е време за почивка, нещо дребно се изпречва на пътя ви. Дали детето ще направи някоя беля, дали партньорът ви ще закъснее или каже нещо не на място, или пък нещо друго, просто няма значение. В ситуация на изчерпан волеви запас най-малките неща могат да отприщят силни емоции и това да доведе до скандал и безсмислени спорове. Вярвам ситуацията е позната на много от вас. Друг пример – цял ден сте търчали по задачи, в края на деня сте в супермаркета и търсите нещо за вечеря, минавате покрай щанда с бирата и си казвате „Какво пък толкова, цял ден съм бачкал, заслужавам една бира“. Независимо дали това е полезно за здравето ви, или не, просто не можете да мислите за това, защото няма останал ресурс, да не говорим за устояване на изкушението на вкусната напитка.

Това състояние, в което способностите ни да упражним волята си са на минимума или съвсем са приключили, Баумайстер нарича „изчерпване на Аз-а“. Нека да видим какво е характерно за него.

Случаят Финиъс Гейдж (откъс от книгата „Ефективност“)

...Тази предна част на кората на мозъка си е спечелила славата на едва ли не „човешки“ индикатор. Свързва се със способността ни да водим разумен начин на живот и изобщо с всичко, което ни отличава от животните. Тук може би трябва да направим известно разграничение. Дали разумът е това, което ни отличава от животните? И дали префронталните дялове, като уникални за човека структури, са свързани с когнитивните ни способности? Дали способността да мислят прави хората хора, или нещо друго? За да проясним малко тази мъгла, ще разкажем един превърнал се в христоматиен случай.

В един късен септемврийски следобед в лятото на 1848 година един млад работник на новострояща се железопътна линия в Нова Англия претърпява инцидент. За да преминат през скалисти терени, железниците често използват взрив, за да освободят място за новата линия. При разсейване по време на взривни работи, той неволно предизвиква искра, преди да е завършил подготовката и насипаният в скалната дупка барут се взривява. Двадесет и пет годишният Финиъс Гейдж все още е надвесен над дупката и държи метален лост в ръка. Лостът е специално изработен за него и обикновено му служи при поставянето на заряда. Именно с него Финиъс подава искра, когато удря скалата. Същият този лост при взрива пробива лицето му малко под лявата скула, преминава през черепната кутия и отлита на няколко метра. Младият работник пада възнак и е отнесен на ръце до волската кола, която го пренася до близкия град.

Тогава започват изненадите. След такова „прострелване“ с еднометров метален прът директно през левия фронтален дял на мозъка се очакват сериозни поражения, но все пак младият човек може да ходи и макар с помощ, сам слиза от каруцата и чака доктора. При прегледа отговаря на въпросите му и не се наблюдават парализи и парези. Също така самият лекар го описва като „...нищо друго освен с разума си“, a е можел да срещне пръстите си през двата отвора в черепа и да вижда как пулсира мозъкът. След възпаления, треска и абсцеси, само след два месеца Финиъс Гейдж е обявен за здрав и продължава живота си. Нещо друго обаче се наблюдава. Поведението на Финиъс се изменя по труден за описание начин. Д-р Харлоу, чиито усилия спасяват Гейдж от инфекциите на травмата, не споменава много за това, докато пациентът му е жив. По-късно обаче излиза подробно описание на случая и по самите думи на лекаря балансът между интелектуалните способности на пациента му и животинските тенденции в него се разрушава. Става непостоянен, раздразнителен, изпада в състояния, в които ругае и псува неконтролируемо, не зачита хората около себе си, не търпи възражения и съвети, когато противоречат на желанията му. В същото време непрекъснато прави нови планове, които не оцеляват много дълго и скоро биват изоставени без развитие. Става капризен и поведението му понякога е детинско. Очевидно Финиъс Гейдж има проблеми с контролирането на импулсите си, но всичко това не е съществувало преди инцидента. Точно напротив, той е описван като съзнателен и отговорен работник. Ръководил е работата на цяла бригада, сключвал е договорите с компанията и е разпределял заплатите и задълженията. Преди инцидента го описват като човек, който последователно е следвал плановете си, умен и успешен. Пълен контраст на личността му след това.

Източниците са стари и не толкова надеждни, колкото ни се иска, и не можем да кажем със сигурност кога са се появили тези разлики и кога са изчезнали. Антонио Дамазио и Малкълм Макмилън дават два доста различни погледа върху историята на Финиъс Гейдж. Може би тези изменения на личността са само временни и след години настъпва постепенна социална рехабилитация. Има основания да се смята така. Години след инцидента Гейдж извършва успешно отговорна работа в Чили, за която е немислимо да не може да контролира поведението си, а и нашият мозък е уникален орган и има способността да замества функциите. Когато имаме увреден участък от кората, ако неговата работа може да се замести от някой друг, то се случва точно това. Разбира се, случаят не винаги е такъв, но пластичността на мозъчната кора е много важен фактор във възстановяването на органа, както и в процесите на учене. Може би именно благодарение на компенсирането на изгубените функции той успява да продължи живота си сравнително успешно.

Това, разбира се, е класически случай и важна част от историята на невропсихологията, но за нас той е важен заради друго. Финиъс няма проблем с когнитивните си процеси. Може да мисли нормално, да говори, да смята и изобщо разумът му не е пострадал. Това, което е пострадало, е способността да управлява тези си способности. Ако го гледаме през призмата на съвременната наука, трябва да кажем, че страдат именно волевите процеси. Учудващото в случая по-скоро е, че страдат само те, което води до социалните му проблеми. В известен смисъл можем да кажем, че това дали разумът ни функционира нормално няма чак такова значение за живота ни. Разбира се, ако не можем да мислим логично, няма да сме в много завидно положение, но при повечето от нас това не е така. От друга страна, дори и да имаме добре развит интелект, ако не можем да го управляваме, той няма да ни е от голяма полза. Излиза, че волята ни е много по-ключов фактор в това как управляваме живота си. В същото време всеки от нас е чувал за IQ и тестове за измерване на интелект. Има ги дори и в учебните програми и интелектуалното развитие при децата е много важен фактор за оценка както в училище, така и по принцип. Изобщо положили сме доста усилия, за да можем да измерим, следим и вземем мерки, ако нещо с интелекта ни не отива на добре. А какво да кажем за волята? Някой изследвал ли е волевите ви способности? Да сте участвали в специализирана учебна програма, която да ви учи как да отлагате удоволствието и да сте по-дисциплинирани? Едва ли. По въпроса за волята почти нищо не правим, поне не целенасочено. Разбира се, няма учебна програма, която да може да е полезна, ако този, който я изпълнява, няма дисциплината да седне и да поучи поне малко. Затова и покрай другите неща ученето в училище изгражда и дисциплина, т.е. тренира волевите ни качества, но обикновено това не е целенасочено и доста често дори и да има резултат за учебния материал, програмата може да е напълно безполезна по отношение на тренирането на волята.

Две системи за контрол (откъс от книгата „Ефективност“)

След години изследване на мозъка и способността ни да устояваме на изкушения учените метафорично изразяват този процес като две системи, които се опитват да вземат контрола над поведението ни. Едната е тази, която движи емоционалните ни състояния и първични афекти, а другата е тази на волевия ни контрол. Макар това доста да опростява нещата, в тази метафора има много истина. Децата в експериментите на Мишел, които се опитват да устоят на сладкото, са прекрасен пример за борбата на сладкото емоционално удоволствие и строгия сух контрол. В предходната глава, когато говорихме за стреса, споменахме за базовите афекти и за това как определени стимули се свързват трайно с позитивен или негативен афект с участието на амигдалата. Да можем чрез емоциите си да имаме закрепено отношение към този или онзи стимул е много важно. Ако емоционалните ни оценки не функционират правилно, това може да бъде сериозна заплаха за здравето и живота ни, а съвременното схващане за мисленето е, че то е невъзможно без емоции. Просто емоционалната ни система е нещо много базово и често „взема контрола“ независимо колко го съзнаваме. Структурите в мозъка, които осъществяват и регулират емоционалния отговор, са доста стари от еволюционна гледна точка и тяхното съзряване започва още преди раждането.

От друга страна системата за волеви контрол е нещо, което не съществува при раждането ни. Самите структури в мозъка са изградени, но функциите им все още не са изразени. Раждаме се без способност да контролираме импулсите си и постепенно я изграждаме и този бавен и труден процес отнема много години. От усвояването на елементарните хигиенни навици и контролиране на походката, речта и играта в детството, до това да водим сложен светски, делови и личен живот в зрялата си възраст, всичко е съпроводено с изграждане на умения за контролиране на поведението ни и съответните волеви качества. Счита се, че системата за волеви контрол приключва с развитието си при трайното утвърждаване на личностовите черти в ранната зрялост. Някои автори говорят за края на пубертета като край на това развитие, но можете да срещнете и мнения, които определят тази граница доста по-късно, а не е изключено и времето за това развитие да се изменя. Тъй като волевите ни способности са в пряка зависимост от социалният ни начин на живот, то и с усложняването на нашите обществени отношения това поставя все повече изисквания. За да отговорим на тези изисквания, са ни необходими все повече умения и времето, необходимо, за да ги изградим, е повече. Така че не бива да ни учудва, че напоследък за горна граница на развитието на волевата ни система може да се приеме дори 30 годишна възраст.

Всичко това ни показва, че екзекутивните ни процеси и волята са еволюционно нови образувания. Имаме ги от скоро и това, че често емоционалната ни система има превес в тази „битка“ звучи съвсем логично. Изследванията на мозъка подкрепят подобна теза. Функционалното съзряване на фронталните дялове настъпва последно в мозъчното развитие. Затова се счита, че именно тази част на мозъка сме добили последно в процеса на еволюция. При увреждането на мозъка вследствие на нормалното остаряване важи принципът на обратното изчезване на функциите. Тези функции, които са се развили последни, изчезват първи. Затова често като последица от т.нар. старческо оглупяване наблюдаваме загуба на способността за контролирано социално поведение. Понякога това е фино изразено и почти незабележимо, а в други случаи се манифестира грубо и явно.

Сладки изкушения (откъс от книгата „Ефективност“)

През 1970 г. двама изследователи от Станфордския университет се опитват да разберат как работи отлагането на удоволствието и какво значение има това за личността. По-късно експериментите на Уолтър Мишел и Ебе Ебесен добиват световна популярност като „експеримента със сладките“ (the marshmallow experiment), а видеата с лицата на малките участници стават широко популярни с комичния си привкус. Накратко Мишел и колегите му поставят деца в предучилищна възраст в ситуация на почти неустоимо изкушение. Пред тях има две чинийки с любимите им сладки. В едната има само едно от тях, а в другата има две. Преди това децата са научили, че ако ударят звънеца на масата, експериментаторът веднага влиза. Спокойни, че могат по всяко време да го извикат, изведнъж им се поставя условие. Могат, ако искат, да вземат чинийката с едното сладко и веднага да го изядат. Това обаче означава, че могат да имат само едно, а другите ще бъдат прибрани. Могат и да изчакат малко (обикновено около 15 минути) и ако успеят да изчакат, ще могат да вземат чинийката с двете сладки. Естествено някои от децата веднага „нападат“ сладките, а други се вслушват и се опитват да изчакат. Успехът е различен при всяко дете и времето, за което успяват да устоят на изкушението, е различно. Но за децата на тази възраст това е нормално и не това е важното.

Мишел прави и проследяващи изследвания на участниците в неговите експерименти и много години по-късно, през 1988 г. с изненада установява връзка между времето, за което детето е успяло да отложи изкушението, и това за колко компетентни го смятат родителите му. В следващи изследвания се оказва, че тези деца (по-способните да отлагат удоволствието) показват и по-високи резултати на стандартизираните тестовете за оценка на знанията, както и по-добри резултати по различни критерии за успеваемост в живота. А още по-късно и още по-изненадващо това се свързва и с различна активност на части от префронталните дялове на мозъка.

Както самият Мишел обяснява, способността да отлагаш удоволствието е много базово умение, което се усвоява в ранна възраст и ни служи дълго след това. Както може да се види и в поведението на самите деца в експеримента, това умение е доста комплексно. То включва в себе си контрол на импулса да изядеш веднага сладкото, контрол на вниманието, което трябва да държиш далеч от изкушението, ако искаш да устоиш по-дълго, както и най-различни стратегии в помощ на тази задача. Част от децата се опитват да играят с нещо или просто да не гледат в сладкото. Тази им базова способност да устояват на изкушението зависи от няколко неща. Най-напред, когато в стаята има огледало, дори и това огледало да е само един от многото предмети, това облекчава задачата им и децата устояват по-лесно. Освен това, наличието на възрастен в стаята обикновено оказва възпиращ ефект и сравнително малко деца не устояват на първичния импулс, докато експериментаторът е все още там. Иначе казано, това дали ни гледат има значение за волята ни.

Наблюдението и самонаблюдението се считат за един и същи фактор. Тъй като способността да регулираме импулсите е умение, придобито изцяло след раждането ни, то голямо влияние върху него имат околните и по-специално тези, които ни възпитават. Без да задълбаваме в психологически теории, счита се, че външното коригиране на поведението спомага изграждането на система за самоконтрол, която следи за собствените ни грешки. Представете си, че всеки от нас има един външен наблюдател вътре в главата си, който бихме могли да наречем коректор, съвест или каквото още се сетите, но чиято основна задача е да контролира поведението ни. Такова контролиране си има дори и участък във фронталните дялове на мозъчната кора1 и когато той е увреден, ставаме неспособни да коригираме дори елементарни моторни грешки. Та идеята е, че огледалото е един вид поставяне на този външен наблюдател пред нас. То олицетворява това да гледаме и следим сами себе си и много експерименти показват как хората значително изменят поведението си, когато се гледат в огледало, сравнено с тогава, когато такова липсва.

Разбира се, при възрастните стратегиите за устояване на изкушението и контролиране на импулса са много по-разнообразни от тези при децата. Но не е учудващо, че повечето примери за волево поведение са свързани именно със способността ни да устояваме на импулса. Хората, които имат проблеми с контрола на гнева, всъщност имат съществен проблем с това да контролират емоционалния си импулс, когато някой ги фрустрира. Хората със зависимост от всякакъв вид имат много сериозен проблем с това да устоят на изкушението, когато има от любимото им вещество наоколо. В терапията на зависимостите това се нарича високо рискова ситуация и специално се работи по изработването на стратегии за справяне с нея.

Това, че възрастните хора имат проблеми с контролиране на импулса, показва колко значимо е това как взаимодействаме със средата и какви механизми сме успели да автоматизираме в ранно детство. С напредване на възрастта стратегиите ни за справяне се усложняват и задълбочават, но не е задължително да стават по-ефективни и да не можем да контролираме импулсите си като възрастни е пример именно за това. Можем да имаме сложен репертоар от социални умения, много добре развити мисловни схеми и процеси и в крайна сметка да намерим много добро оправдание за поведението, което ни вреди или не ни помага. Преди години, когато вредата от тютютнопушенето не беше толкова популярна тема и разговорът с някой пушач се завъртеше покрай темата за отказването, често чувах какви ли не оправдания. От вече споменатото подобряване на концентрацията, през снижаването на тревожността и куп други аргументи в оправдание на простичкия факт, че човекът не може да устои на изкушението. Но колкото и добре да оправдаем поведението си, това не променя факта и колкото и сложна да е стратегията ни, това не я прави по-ефективна. Това в каква културна и семейна среда живеем в много голяма степен определя разликите между отделните хора по отношение на способността им да контролират импулсите си. Защо това е така ще кажем след малко, но най-напред трябва да направим едно важно разграничение.

1На английски anterior cingulate cortex (ACC), кората непосредствено пред мазолестото тяло. Поради липсата на еднозначен превод на български, по-добре се локализира по картата на Бродман – 24, 32 и 33 поле.

Из Глава 6: Воля - продължение (откъс от книгата „Ефективност“)

За щастие западноевропейската култура и нейното огледало отвъд океана не са единствените на планетата. Докато европейци и американци упорито се опитват да забравят за волята, на Изток положението е съвсем различно. Япония също е сред победените във Втората световна война. Но на Изток изглежда имат доста по-рафинирано и диференцирано отношение към това, което се случва вътре в психиката ни. За разлика от Западна Европа и американците, там концепцията за воля не понася сериозни щети. Може би просто успяват да не смесват ценностните оценки с психичните процеси. До голяма степен това се дължи и на исторически дълбоко вкоренени в японската култура разбирания. Концепцията за сейшин е неизменна част от възпитаването в японски дух. Освен буквалния превод като „дух“ или „душа“, сейшин е и вярата в това, че човешкият дух е способен на всичко, дори и когато тялото не може да го изпълни или дори когато тялото трябва да бъде унищожено, за да се случи това, което духът иска. Това е възможно с усилие на волята, а когато не се случва, значи трябва да се опитваш по-силно. Възпитанието в такъв дух се счита за възпитаване в патриотизъм и традиционни японски ценности.

В думите на Цунетомо Ямамото в „Хагакуре“ ясно се показват разбиранията на средновековните японци по въпроса. „Изпълнен с воинска доблест, ако човек стане подобен на отмъстителен дух и покаже голяма решителност, макар главата му да е отсечена, той не ще умре.“1 Същата идея може да се наблюдава от старите легенди за Нитта Йошисада, който сам отрязал и погребал главата си и Оно Докен, който бил изгорен и преди да се разпадне на пепел посякъл палача си, та чак до съвременното кино, където в „Мечът на отмъщението“ главният герой умира и вече мъртъв посича врага си. Всичко това е възможно благодарение на силата на духа и волята, която войнът е култивирал в себе си.

Разбираемо е защо съкратено издание на Хагакуре става и настолна книга на пилотите камикадзе. По време на американската окупация след войната окупационните власти изземват и изгарят огромен брой екземпляри на книгата именно с цел да изкоренят тези традиционни схващания. За японците обаче това е въпрос на идентичност и вярвам, по-скоро биха пожертвали живота си, отколкото да позволят подобно обезличаване. Това се вижда ясно и в други аспекти на живота тогава. Въпреки че са победени и срещу тях е използвано абсолютно ненужно ядрено оръжие, което предизвиква масови разрушения и смърт, японците не позволяват много вмешателства във вътрешните си работи. При дебаркирали и трайно окупирали острова американски войски, японското правителство успява да опази икономиката като не позволява никакви чужди инвестиции без японско участие. Същото се отнася и за собствеността от всякакъв вид. Много от европейските държави не успяват да постигнат това, въпреки че са на страната на победителите и при условия на де факто окупация от съюзнически войски, икономиките им стават силно зависими. Двадесет – тридесет години по-късно западноевропейците продължават да се борят с редица проблеми по възстановяване на обществените и икономическите си отношения, докато японците правят това, което днес наричаме „японско икономическо чудо“.

Разбира се, причините за икономическото чудо са много по-комплексни, но значението на традиционната култура в живота и възпитанието на японците е фактор, който не можем да заобиколим. В разрушената от войната страна са били необходими нови отношения, които да я съвземат бързо. Така в производството се ражда нова концепция – кайзен или непрекъснатата промяна към по-добро. Като лична философия кайзен изисква непрекъснатото следене на собствените недостатъци и активното им отстраняване, нещо толкова характерно за японската култура на производство. Само култура, в която прилагането на воля е ценност, може да постигне такава концепция. Способността да се накараме да работим още по-усилено, за да се усъвършенстваме с мотив самото усъвършенстване, а не някаква външна мотивация като пари или успех, е въпрос изключително на прилагане на воля. Бихме могли да кажем, че това може би е чиста форма на проявление на волевия процес.

Тук, разбира се, трябва да отчитаме силните културни разлики. Те ясно се виждат при сблъсъците на култури от различни краища на света. През 1991 г. Джордж Буш старши като президент и придружаван от няколко големи американски магнати заминава на една чисто търговска мисия в Япония. Целта е да се ограничи японската конкуренция, тъй като по-качествените вносни продукти карат американските компании да понасят загуби и да съкращават работници поради липса на работа. Когато американската делегация изтъква този аргумент, японците не са особено впечатлени. Техният отговор е, че американските главни изпълнителни директори печелят в пъти повече от японските си колеги. Когато стане дума за трудни времена за бизнеса, ръководителите на компании в Япония са първите, които намаляват собствените си заплати, а съкращаването на хора е последно средство за борба с кризата. Ако тези американски директори се интересуват по-малко от собствените си доходи и повече от бъдещето на компанията си, казват японците, то не биха имали такива проблеми. Не е изненада, че преговорите не донасят кой знае какъв резултат. Две съвсем различни в културно отношение нации показват два абсолютно различни подхода към един и същи проблем. На американците някой друг им е виновен, докато японците виждат същината на проблема в това, че ръководителите на компаниите не могат да проявят воля и да си наложат самодисциплина като ограничат собствените си печалби в името на запазването на работниците и бизнеса си.

Може би в това се състои и голямата разлика в интерпретацията на волята в Европа и на Изток. Нацистите успяват да предадат крайно негативна емоционална и ценностна окраска на образа на волевия човек, докато японците успяват да втъкат волята в творческия процес на собственото си систематично подобряване, въпреки че след войната образът на волевия войн със самурайски дух е бил не по-малко негативен. Европейците реагират на това залитане като се опитват тотално да изкоренят спомените за него, докато на Изток сякаш повече успяват зряло да вградят позитивите на старото в постигането на новите цели.

1Превод Данчо Господинов, 2003 г.

Из Глава 6: Воля (откъс от книгата „Ефективност“)

Датата е 30 май 1945 г. Капитан Ханс Уолънбърг и Ернст Лангендорф, офицери в Германската разузнавателна секция към щаба на 7-а съюзническа армия провеждат разпит. Разпитът е част от Нюрнбергския процес срещу военнопрестъпниците в нацистка Германия. Разпитваното лице е Берта Хелена Амалия Рифенщал. Световноизвестната просто като Лени Рифенщал документална режисьорка е арестувана и разпитвана за връзките ѝ с нацисткия режим. Когато е попитана за личните ѝ връзки с фюрера и за това, че е изразявала адмирации към личността на Хитлер, тя отговаря: „...ако това беше престъпление, то тогава много хора в демократичните държави също са виновни, защото са извършили същото престъпление в годините 1933-1939.“ Сами можете да си представите какво означава подобно изявление във времена, когато всяка симпатия към Хитлер е била, ако не сигурна присъда, то много сериозно публично разобличаване като враг на новата идеология.

Освен че е определяна като гениален режисьор за времето си, за съжаление Лени Рифенщал е известна повече с връзките си с нацисткия режим и по-специално лично с Хитлер и Гьобелс. „Триумфът на волята“ от 1935 г. става емблематичен филм, който някои окачествяват като най-добрия пропаганден филм, правен някога. Успехът му сигурно поне отчасти се дължи на това, че според самата нея тя никога не е имала намерение да прави пропаганда, а да покаже това, което вижда и усеща като човек на изкуството, без ограниченията на автоцензурата. Филмът има изключителен успех и успява да пресъздаде Хитлер като блестящ оратор. Въпреки че нацистите нито са промотирали филма извън страната, нито са го използвали в своята пропаганда, той успява да спечели много хора за тяхната кауза и да създаде много почитатели на германците по света.

Започваме тази глава с историята на Лени Рифенщал и „Триумфът на волята“, защото и самият ѝ живот е образ на това какво представлява волята в немската култура. Половината ѝ жизнен път минава в това да отблъсква непрестанните обвинения в съпричастност към нацистката идеология след края на войната. Макар да не се отказва нито от убежденията, нито от показанията си при множеството разпити, спечелва над 50 дела, които я обвиняват. Преживява много арести и трудности, а след войната прекарва много години в Судан, където снима почти изчезналите племена Нуба, докато се бори с трудностите на африканския континент. Започва да се занимава с гмуркане на 72 години, възраст, на която за много хора са немислими далеч по-безопасни занимания, и продължава с подводните си снимки до 90-те си години, като се счита, че е един от най-възрастните гмуркачи в света изобщо. На 22 август 2002 г., на стотния ѝ рожден ден излиза и последният ѝ филм „Подводни импресии“. Междувременно не спира да снима и въпреки противоречията около личността ѝ и това, че е жена в доминирана от мъже по това време индустрия, успява да си спечели достойно място наред с имена като Алфред Хичкок и Орсън Уелс.

Не нацистите са поставили темата за волята за пръв път. В германоезичната култура значението на това, което сега определяме като психичен процес, има корени далеч назад в миналото. Още от времето на Немската класическа философия, когато Артур Шопенхауер издава неговата книга „Светът като воля и представа“ и когато т.нар. „викториански характер“ е представата за добрия джентълмен на Острова, темата за волята вече е заела значимо място в битуващата идеология в Европа, а и отвъд океана. Това е съвсем естествено следствие на процесите на Индустриалната революция и Възраждането. Църквата и религията постепенно започват да губят водещата си роля и този идеологичен вакуум следва да бъде запълнен. Темата за силата на характера, отстояването на ценностите успешно става този заместител.

Скоро обаче става ясно и друго. Прекалено много джентълмени с прекалено силни характери, събрани на едно място и готови да отстояват ценности на всяка цена, обикновено е рецепта за война. Не е учудващо, че периодът е изпълнен с войни, като кулминацията настъпва в средата на ХХ в. Нацисткият режим превръща волята за преобразяване на германския народ в чудовищен геноцид и непрекъсната жажда за война. Всички останали нации, въпреки че дотогава открито симпатизират на Хитлер, са принудени да сменят политиката и това поставя началото на най-масовото клане между човешки същества в писаната история.

С денацификацията и осъждането на военнопрестъпниците от Втората световна война човечеството сигурно е изтрило много зло от лицето на Земята. Паралелно с това, в опита си тотално да заличат следите и символиката на миналото, Съюзниците налагат забрана на всичко, свързано с режима на Хитлер. За съжаление въпросът за волята става жертва на тези събития. След войната се наблюдава рязък спад на интереса към темата в Европа и Щатите. Както сами видяхте, и филмът на Лени Рифенщал е пряко свързан както с Хитлер, така и с въпроса за волята, поне в заглавието, а кой иска да бъде асоцииран с някой, считан за олицетворение на самото зло, като заговори за воля? Уви, дълги години след Войната положението е именно такова и от това развитието на съвременната психология по темата се забавя с десетилетия.

Волево и неволево внимание (откъс от книгата „Ефективност“)

След като непрекъснато сме изложени на всякакви стимули от средата, а ограниченията на входящия ни канал филтрират голяма част от тях, то вниманието ни непрекъснато трябва да избира към какво да се насочи. Конкуриращите се стимули са толкова много, а нашите ресурси толкова ограничени, че този процес прилича на непрекъсната борба, или както Жан-Филип Лашо го нарича „войната в мозъка ни“. Особено с навлизането на голям брой екрани, които ни съпътстват непрекъснато и имат способността да „залепват“ вниманието ни, „бойните действия“ стават особено ожесточени.

Скоро бях свидетел на много типична ситуация. На маса в заведение седеше млада двойка. В рамките на около половин час или малко повече и двамата не отлепиха поглед от телефоните си. През това време не разговаряха. Заведението беше пълно и персоналът натоварен, затова поръчките се бавеха. Когато тяхната дойде, те пристъпиха към обяда, което им отне не повече от двадесет минути. Платиха и си тръгнаха. Докато обядваха, все пак разговаряха и изглеждаха щастливи от отношенията си.

Накрая си зададох въпроса кое колко време е отнело. Около две трети от времето, през което тези млади хора бяха пред очите ми, вниманието им беше отвлечено от нещата на екрана. На практика, ако нещо се случваше с някой от партньорите, едва ли щеше да бъде забелязано от другия, освен ако не е много силен стимул, който да успее да задейства системата за бдителност и ако този стимул се оцени като маловажен, то вниманието ще бъде върнато веднага пак към екрана. Времето, което те прекараха без да се взират в екрана на смартфона, беше около една трета, като през това време бяха заети и с обяда. Т.е. вниманието им беше все пак разделено между храната и партньора.

Вярвам подобен пример не изненадва никого, всички сме виждали такива ситуации. Независимо дали са партньори на обяд, майки в парка, които от взиране в телефона не забелязват какво се случва с детето им, или някой, който пресича улицата без да се огледа, защото е „залепнал“ за екрана. След като обаче вниманието е единственият ни вход, то това означава, че според това какво преминава през него, това и ще се обработва от мозъка. Излиза, че по този начин вниманието има много управляваща функция. Функцията да „казва“ на всички останали когнитивни процеси какво да обработват.

Ако насоча вниманието си към писалката, която стои до мен на бюрото, то паметта ми ще закрепи различни подробности за нея – цвета, формата и т.н., мисленето ми ще оперира с нейните характеристики, интелектът ми ще се опитва да реши възможните задачи, които трябва да се изпълнят, и всичко това, защото в конкретния момент вниманието ми е насочено към тази писалка. Ако насоча вниманието си към работата и проблемът с недостига на човешки ресурс, който се очертава през следващата година, то тогава именно това ще е обект на мисленето ми и интелектът ми ще се опитва да реши задачите, свързани с този проблем. Ако го насоча към шумовете на автомобила, може би ще установя, че предницата иска реглаж, а нещо тропа и по-добре да я закарам в сервиза. Ако превключа на друг предмет или тема, то неговите характеристики ще станат обект на обработка от мозъка и всички останали процеси ще се занимават именно с това, а не с нещо друго. Тук идва важният въпрос: Кой решава какво да попадне във вниманието? Дали ние, или стимулите от средата около нас? Ние, разбира се, обичаме да мислим за себе си като за господари на собствените си процеси и функции, но на практика през голяма част от времето сме на „автопилот“, а вниманието ни не е активно насочено. Това е енергийно ефективно, но ни оставя на произвола на средата и на това тя да решава вместо нас кое трябва да се обработва от мозъка ни и кое не. Ако пак си припомним концепцията за съзнанието и се сетим, че всичко, което сме, някога е минало през входа, то излиза, че ако оставим средата да решава вместо нас, това, което ще бъдем в бъдеще, не е плод на нашето решение. Изследванията показват именно такива данни, но понякога дори не са ни необходими специални научни експерименти, за да го забележим.

Това е само частично вярно. Да, през по-голямата част от времето сме на автопилот, но все пак имаме способността волево да контролираме вниманието си. Това е енергоемък процес, който съзрява по-късно при хората. Това е специалният случай, в който вниманието участва в контролирането на висшите екзекутивни функции. Можете да приемете, че това е преплитането на вниманието и волята като процеси. В някои случаи те действат заедно, за да можем да постигнем желан резултат като приложим способностите си. Отношенията между волята и вниманието обаче не са толкова прости. Понякога се сблъскваме с някои парадокси и сега ще поговорим за един от тях.

Страници