След години изследване на мозъка и способността ни да устояваме на изкушения учените метафорично изразяват този процес като две системи, които се опитват да вземат контрола над поведението ни. Едната е тази, която движи емоционалните ни състояния и първични афекти, а другата е тази на волевия ни контрол. Макар това доста да опростява нещата, в тази метафора има много истина. Децата в експериментите на Мишел, които се опитват да устоят на сладкото, са прекрасен пример за борбата на сладкото емоционално удоволствие и строгия сух контрол. В предходната глава, когато говорихме за стреса, споменахме за базовите афекти и за това как определени стимули се свързват трайно с позитивен или негативен афект с участието на амигдалата. Да можем чрез емоциите си да имаме закрепено отношение към този или онзи стимул е много важно. Ако емоционалните ни оценки не функционират правилно, това може да бъде сериозна заплаха за здравето и живота ни, а съвременното схващане за мисленето е, че то е невъзможно без емоции. Просто емоционалната ни система е нещо много базово и често „взема контрола“ независимо колко го съзнаваме. Структурите в мозъка, които осъществяват и регулират емоционалния отговор, са доста стари от еволюционна гледна точка и тяхното съзряване започва още преди раждането.
От друга страна системата за волеви контрол е нещо, което не съществува при раждането ни. Самите структури в мозъка са изградени, но функциите им все още не са изразени. Раждаме се без способност да контролираме импулсите си и постепенно я изграждаме и този бавен и труден процес отнема много години. От усвояването на елементарните хигиенни навици и контролиране на походката, речта и играта в детството, до това да водим сложен светски, делови и личен живот в зрялата си възраст, всичко е съпроводено с изграждане на умения за контролиране на поведението ни и съответните волеви качества. Счита се, че системата за волеви контрол приключва с развитието си при трайното утвърждаване на личностовите черти в ранната зрялост. Някои автори говорят за края на пубертета като край на това развитие, но можете да срещнете и мнения, които определят тази граница доста по-късно, а не е изключено и времето за това развитие да се изменя. Тъй като волевите ни способности са в пряка зависимост от социалният ни начин на живот, то и с усложняването на нашите обществени отношения това поставя все повече изисквания. За да отговорим на тези изисквания, са ни необходими все повече умения и времето, необходимо, за да ги изградим, е повече. Така че не бива да ни учудва, че напоследък за горна граница на развитието на волевата ни система може да се приеме дори 30 годишна възраст.
Всичко това ни показва, че екзекутивните ни процеси и волята са еволюционно нови образувания. Имаме ги от скоро и това, че често емоционалната ни система има превес в тази „битка“ звучи съвсем логично. Изследванията на мозъка подкрепят подобна теза. Функционалното съзряване на фронталните дялове настъпва последно в мозъчното развитие. Затова се счита, че именно тази част на мозъка сме добили последно в процеса на еволюция. При увреждането на мозъка вследствие на нормалното остаряване важи принципът на обратното изчезване на функциите. Тези функции, които са се развили последни, изчезват първи. Затова често като последица от т.нар. старческо оглупяване наблюдаваме загуба на способността за контролирано социално поведение. Понякога това е фино изразено и почти незабележимо, а в други случаи се манифестира грубо и явно.
Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.
