Сладки изкушения (откъс от книгата „Ефективност“)

През 1970 г. двама изследователи от Станфордския университет се опитват да разберат как работи отлагането на удоволствието и какво значение има това за личността. По-късно експериментите на Уолтър Мишел и Ебе Ебесен добиват световна популярност като „експеримента със сладките“ (the marshmallow experiment), а видеата с лицата на малките участници стават широко популярни с комичния си привкус. Накратко Мишел и колегите му поставят деца в предучилищна възраст в ситуация на почти неустоимо изкушение. Пред тях има две чинийки с любимите им сладки. В едната има само едно от тях, а в другата има две. Преди това децата са научили, че ако ударят звънеца на масата, експериментаторът веднага влиза. Спокойни, че могат по всяко време да го извикат, изведнъж им се поставя условие. Могат, ако искат, да вземат чинийката с едното сладко и веднага да го изядат. Това обаче означава, че могат да имат само едно, а другите ще бъдат прибрани. Могат и да изчакат малко (обикновено около 15 минути) и ако успеят да изчакат, ще могат да вземат чинийката с двете сладки. Естествено някои от децата веднага „нападат“ сладките, а други се вслушват и се опитват да изчакат. Успехът е различен при всяко дете и времето, за което успяват да устоят на изкушението, е различно. Но за децата на тази възраст това е нормално и не това е важното.

Мишел прави и проследяващи изследвания на участниците в неговите експерименти и много години по-късно, през 1988 г. с изненада установява връзка между времето, за което детето е успяло да отложи изкушението, и това за колко компетентни го смятат родителите му. В следващи изследвания се оказва, че тези деца (по-способните да отлагат удоволствието) показват и по-високи резултати на стандартизираните тестовете за оценка на знанията, както и по-добри резултати по различни критерии за успеваемост в живота. А още по-късно и още по-изненадващо това се свързва и с различна активност на части от префронталните дялове на мозъка.

Както самият Мишел обяснява, способността да отлагаш удоволствието е много базово умение, което се усвоява в ранна възраст и ни служи дълго след това. Както може да се види и в поведението на самите деца в експеримента, това умение е доста комплексно. То включва в себе си контрол на импулса да изядеш веднага сладкото, контрол на вниманието, което трябва да държиш далеч от изкушението, ако искаш да устоиш по-дълго, както и най-различни стратегии в помощ на тази задача. Част от децата се опитват да играят с нещо или просто да не гледат в сладкото. Тази им базова способност да устояват на изкушението зависи от няколко неща. Най-напред, когато в стаята има огледало, дори и това огледало да е само един от многото предмети, това облекчава задачата им и децата устояват по-лесно. Освен това, наличието на възрастен в стаята обикновено оказва възпиращ ефект и сравнително малко деца не устояват на първичния импулс, докато експериментаторът е все още там. Иначе казано, това дали ни гледат има значение за волята ни.

Наблюдението и самонаблюдението се считат за един и същи фактор. Тъй като способността да регулираме импулсите е умение, придобито изцяло след раждането ни, то голямо влияние върху него имат околните и по-специално тези, които ни възпитават. Без да задълбаваме в психологически теории, счита се, че външното коригиране на поведението спомага изграждането на система за самоконтрол, която следи за собствените ни грешки. Представете си, че всеки от нас има един външен наблюдател вътре в главата си, който бихме могли да наречем коректор, съвест или каквото още се сетите, но чиято основна задача е да контролира поведението ни. Такова контролиране си има дори и участък във фронталните дялове на мозъчната кора1 и когато той е увреден, ставаме неспособни да коригираме дори елементарни моторни грешки. Та идеята е, че огледалото е един вид поставяне на този външен наблюдател пред нас. То олицетворява това да гледаме и следим сами себе си и много експерименти показват как хората значително изменят поведението си, когато се гледат в огледало, сравнено с тогава, когато такова липсва.

Разбира се, при възрастните стратегиите за устояване на изкушението и контролиране на импулса са много по-разнообразни от тези при децата. Но не е учудващо, че повечето примери за волево поведение са свързани именно със способността ни да устояваме на импулса. Хората, които имат проблеми с контрола на гнева, всъщност имат съществен проблем с това да контролират емоционалния си импулс, когато някой ги фрустрира. Хората със зависимост от всякакъв вид имат много сериозен проблем с това да устоят на изкушението, когато има от любимото им вещество наоколо. В терапията на зависимостите това се нарича високо рискова ситуация и специално се работи по изработването на стратегии за справяне с нея.

Това, че възрастните хора имат проблеми с контролиране на импулса, показва колко значимо е това как взаимодействаме със средата и какви механизми сме успели да автоматизираме в ранно детство. С напредване на възрастта стратегиите ни за справяне се усложняват и задълбочават, но не е задължително да стават по-ефективни и да не можем да контролираме импулсите си като възрастни е пример именно за това. Можем да имаме сложен репертоар от социални умения, много добре развити мисловни схеми и процеси и в крайна сметка да намерим много добро оправдание за поведението, което ни вреди или не ни помага. Преди години, когато вредата от тютютнопушенето не беше толкова популярна тема и разговорът с някой пушач се завъртеше покрай темата за отказването, често чувах какви ли не оправдания. От вече споменатото подобряване на концентрацията, през снижаването на тревожността и куп други аргументи в оправдание на простичкия факт, че човекът не може да устои на изкушението. Но колкото и добре да оправдаем поведението си, това не променя факта и колкото и сложна да е стратегията ни, това не я прави по-ефективна. Това в каква културна и семейна среда живеем в много голяма степен определя разликите между отделните хора по отношение на способността им да контролират импулсите си. Защо това е така ще кажем след малко, но най-напред трябва да направим едно важно разграничение.


1На английски anterior cingulate cortex (ACC), кората непосредствено пред мазолестото тяло. Поради липсата на еднозначен превод на български, по-добре се локализира по картата на Бродман – 24, 32 и 33 поле.


Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар