След като непрекъснато сме изложени на всякакви стимули от средата, а ограниченията на входящия ни канал филтрират голяма част от тях, то вниманието ни непрекъснато трябва да избира към какво да се насочи. Конкуриращите се стимули са толкова много, а нашите ресурси толкова ограничени, че този процес прилича на непрекъсната борба, или както Жан-Филип Лашо го нарича „войната в мозъка ни“. Особено с навлизането на голям брой екрани, които ни съпътстват непрекъснато и имат способността да „залепват“ вниманието ни, „бойните действия“ стават особено ожесточени.
Скоро бях свидетел на много типична ситуация. На маса в заведение седеше млада двойка. В рамките на около половин час или малко повече и двамата не отлепиха поглед от телефоните си. През това време не разговаряха. Заведението беше пълно и персоналът натоварен, затова поръчките се бавеха. Когато тяхната дойде, те пристъпиха към обяда, което им отне не повече от двадесет минути. Платиха и си тръгнаха. Докато обядваха, все пак разговаряха и изглеждаха щастливи от отношенията си.
Накрая си зададох въпроса кое колко време е отнело. Около две трети от времето, през което тези млади хора бяха пред очите ми, вниманието им беше отвлечено от нещата на екрана. На практика, ако нещо се случваше с някой от партньорите, едва ли щеше да бъде забелязано от другия, освен ако не е много силен стимул, който да успее да задейства системата за бдителност и ако този стимул се оцени като маловажен, то вниманието ще бъде върнато веднага пак към екрана. Времето, което те прекараха без да се взират в екрана на смартфона, беше около една трета, като през това време бяха заети и с обяда. Т.е. вниманието им беше все пак разделено между храната и партньора.
Вярвам подобен пример не изненадва никого, всички сме виждали такива ситуации. Независимо дали са партньори на обяд, майки в парка, които от взиране в телефона не забелязват какво се случва с детето им, или някой, който пресича улицата без да се огледа, защото е „залепнал“ за екрана. След като обаче вниманието е единственият ни вход, то това означава, че според това какво преминава през него, това и ще се обработва от мозъка. Излиза, че по този начин вниманието има много управляваща функция. Функцията да „казва“ на всички останали когнитивни процеси какво да обработват.
Ако насоча вниманието си към писалката, която стои до мен на бюрото, то паметта ми ще закрепи различни подробности за нея – цвета, формата и т.н., мисленето ми ще оперира с нейните характеристики, интелектът ми ще се опитва да реши възможните задачи, които трябва да се изпълнят, и всичко това, защото в конкретния момент вниманието ми е насочено към тази писалка. Ако насоча вниманието си към работата и проблемът с недостига на човешки ресурс, който се очертава през следващата година, то тогава именно това ще е обект на мисленето ми и интелектът ми ще се опитва да реши задачите, свързани с този проблем. Ако го насоча към шумовете на автомобила, може би ще установя, че предницата иска реглаж, а нещо тропа и по-добре да я закарам в сервиза. Ако превключа на друг предмет или тема, то неговите характеристики ще станат обект на обработка от мозъка и всички останали процеси ще се занимават именно с това, а не с нещо друго. Тук идва важният въпрос: Кой решава какво да попадне във вниманието? Дали ние, или стимулите от средата около нас? Ние, разбира се, обичаме да мислим за себе си като за господари на собствените си процеси и функции, но на практика през голяма част от времето сме на „автопилот“, а вниманието ни не е активно насочено. Това е енергийно ефективно, но ни оставя на произвола на средата и на това тя да решава вместо нас кое трябва да се обработва от мозъка ни и кое не. Ако пак си припомним концепцията за съзнанието и се сетим, че всичко, което сме, някога е минало през входа, то излиза, че ако оставим средата да решава вместо нас, това, което ще бъдем в бъдеще, не е плод на нашето решение. Изследванията показват именно такива данни, но понякога дори не са ни необходими специални научни експерименти, за да го забележим.
Това е само частично вярно. Да, през по-голямата част от времето сме на автопилот, но все пак имаме способността волево да контролираме вниманието си. Това е енергоемък процес, който съзрява по-късно при хората. Това е специалният случай, в който вниманието участва в контролирането на висшите екзекутивни функции. Можете да приемете, че това е преплитането на вниманието и волята като процеси. В някои случаи те действат заедно, за да можем да постигнем желан резултат като приложим способностите си. Отношенията между волята и вниманието обаче не са толкова прости. Понякога се сблъскваме с някои парадокси и сега ще поговорим за един от тях.
Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.
