Когато бях дете, към ученето и образованието съществуваше култ. Да не можеш да научиш нещо или да изостанеш от връстниците си беше равносилно на срам и публично унижение. Разбира се, и моите родители не се отличаваха от хората от тяхното поколение и аз бях подложен на сериозен натиск, когато се отнасяше до учене. Та по това време беше нещо обичайно да решаваш математическите сборници за по-горните класове. На някои мои връстници това им се удаваше по-добре, а други изобщо не се справяха. Спомням си как веднъж се опитвах да реша задача от такъв сборник. Прекарах часове над условието и цялото ровене в така наречените „четиризначни таблици и формули“ не ми помагаше. Все още си спомням какво чудене и потене беше. Няколко години по-късно, когато вече бях в следващата степен на образование, ми попадна въпросният сборник и забелязах отметките, които съм си правил с молив до тази задача. Сетих се за трудностите си няколко години по-рано и реших пак да пробвам задачата. Тя, разбира се, беше елементарна за тогавашните ми възможности и знания, и се чудех как е възможно толкова време да си блъскам главата с нещо толкова лесно. Предполагам всеки от вас има случаи, в които нещо е изглеждало крайно сложно и нерешимо, а след време вече не е представлявало никаква трудност.
Такъв един случай, като този със задачата, добре онагледява това, което Виготски нарича зона на най-близкото развитие. Новите неща са различни по сила предизвикателства за нашите способности да се адаптираме. Когато се сблъскаме с нещо ново и неизвестно от средата, което трябва да акомодираме (да променим нещо в разбиранията си) и да научим, това предизвиква алостатичен товар с различна сила. Понякога този товар е сравнително малък и ние лесно асимилираме ентропията или неизвестните в ситуацията в информация. Това е случаят, когато тази новост попада в нашата лична зона на най-близко развитие.
Понякога обаче този товар превишава способностите ни за справяне. Случва се задачите, които имаме да решим, да са отвъд предела на това, което можем тук и сега. Може би някога ще успеем, но тук и сега нямаме тези знания и умения. Или ако използваме термина, те са отвъд нашата зона на най-близко развитие, а са в някаква по-далечна. Да, но ние не сме в училище и задачите не са на хартия. Понякога ситуацията изисква от нас решения и действия на момента и ако не сме способни на тези действия, последиците могат да бъдат много сериозни. Именно в такъв случай казваме, че алостатичният товар е отвъд нашите способности за справяне и имаме налице стресор от някаква величина, с всичките съпътстващи го последици.
Все пак, това усвояване на новостта от средата около нас донякъде обяснява появата на стресора, но не може да обясни друга съществена разлика. Защо всеки от нас има различна степен на толерантност към тази неопределеност или хаотичност? Някои от нас се предават, дори когато предизвикателството е в тяхната зона на най-близко развитие. Иначе казано, способни са да го научат и да се справят с тази новост и съпътстващият я стресор, но не го правят. А за други това не е проблем – те учат и се справят, дори когато стресорите многократно превишават способностите им и е спорно дали ще успеят. За да можем да обясним тези разлики, ще се върнем към това, което говорихме за афективните стилове, и ще го свържем с друг един феномен, известен ни от психологията.
Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.
