Различни хора, различен стрес (откъс от книгата „Ефективност“)

Когато бях на шестнадесет-седемнадесет години, изпитвах непреодолимо желание да обикалям планината. Особено силно ме привличаха скалите с тяхната огромна непоклатимост. И естествено, като всеки тийнейджър, бях решен на всичко, за да постигна това, което искам. Така се оказах в прекрасния свят на скалното катерене и алпинизма. Няма да забравя първите пъти, когато трябваше да се отпусна на въжето или да повярвам, че върховете на пръстите ми няма да ме предадат на няколко десетки метра над земята. Всеки, който се е докосвал до тези преживявания, може да ви разкаже как чисто физически, бързо и силно, се усеща въздействието на адреналина. Това, което се случва в такъв момент, е значителна стресова реакция на организма под въздействие на неопределеността от средата. Има нещо неизвестно – ще падна или не, ще издържи ли въжето или не. Тази реакция може да бъде много силна и физически изчерпваща.

Ние с приятелите ми, разбира се, не правехме изключение и също бяхме подложени на това бурно освобождаване на стресови хормони, което по-късно обсъждахме в края на заниманията. През цялото това време, човекът, който ме накара да „проходя“ по скалите, първият ми инструктор по алпинизъм – Бомбата1 – стоеше непоклатим и изглеждаше като абсолютен непукист. Тогава не можех да разбера как така такива силни преживявания могат да го оставят равнодушен. За нас тези първи изкачвания (и падания, разбира се) бяха връх на адреналина и ни разтърсваха както телесно, така и психически. А на Бомбата, като опитен алпинист и планинар, това изобщо не му правеше впечатление. Винаги ме е измъчвал въпросът „защо?“. Защо на едни хора това им влияе толкова силно, а други не се впечатляват? Трябваше да минат години, за да започна да разбирам стресовия отговор и как той субективно се променя.

Като сме започнали с катерачните истории, да продължим с още една. Доста време след първоначалното ми докосване до катеренето, все още се опитвам да катеря, когато имам време и възможност. Преди няколко години катерехме в свръзка на сравнително лесен и добре познат маршрут. По принцип трасето е за две къси въжета и предполагаше събиране на свръзката в средата и изкатерването му на два бързи етапа. Ние обаче имахме достатъчно въже, а и бяхме в добра форма и решихме да го изкатерим на едно дълго въже. Теренът беше познат и го позволяваше. Потеглих като водач и без проблеми стигнах мястото за събиране. Осигурих се, както се полага, и продължих нагоре. След мястото за събиране се влиза в лек обратен наклон и излизането от него беше ключов момент, тъй като трябваше да направя леко динамично движение. Бях спокоен, защото там има голяма дупка във варовика, в която много удобно можеш да стъпиш с почти всички пръсти на крака. Знаейки разположението на стъпката, не се загледах много и се залюлях в динамично движение, с което да стъпя в нея. В последния момент обаче видях, че в дупката най-необезпокоявано стои и се пече на слънце една пепелянка. Успях в последния момент да се спра, за да не я настъпя. Като се има предвид скоростта на добре загряла на слънце пепелянка, ако я бях настъпил, това щеше да означава сигурно ухапване.

Влечугите са чести обитатели на скалните масиви и катерачите малко или много свикват с тях. Викнах на свръзката си долу, че има пепелянка и зачаках. Не беше никак удобно чакане! Краката нямаха къде да стъпят и само се подпираха на стената. Наклонът, макар и малък, беше обратен, а хватките изобщо не бяха удобни за висене на тях. В същото време, понеже катерех като водач на свръзката, бях на така наречената долна осигуровка2 и падането щеше да носи известен риск. Освен това под мен беше продължението на осигурителната площадка и въпреки че бях добре осигурен, вероятността да падна до нея не беше малка. А това щеше да означава ако не счупвания, то поне много сериозни натъртвания и охлузвания, докато правя махало и се свличам по стената, отнасяйки удари по острите скални ръбове. И за да е картината пълна, понеже бяхме решили да изкатерим на една дължина на въжето, а то беше много метри, цялата му тежест в комплект с инвентара по мен, ме дърпаха здраво надолу.

Докато чаках, успях да разгледам това красиво превъплъщение на бавната смърт. Шарката на змията беше контрастна, рогчето на носа добре изразено, а очите живи и ледено спокойни. И проявяваше завидно спокойствие в присъствието на човек на сантиметри от себе си. Явно никога не беше срещала представител на нашия вид и не разбираше какви унищожители на естествената природа сме ние хората. Аз, разбира се, нито исках, нито можех да ѝ причиня нещо лошо, но все пак някак трябваше да изведа маршрута, ако исках да продължа да се радвам на живота и здравето си. В същото време ми се налагаше да чакам между две животозастрашаващи опасности – отровна змия и рисковано падане.

В общи линии ситуацията със сигурност попада в категорията силен стрес. Когато по-късно обаче анализирах собствените си преживявания, установих, че силни емоционални или телесни реакции на практика не е имало. Преживяването беше по-скоро досадно и донякъде изпълнено с любопитство, заради възможността отблизо да разгледам симпатичното влечуго. Като цяло, нищо общо с преживяванията ми от първопрохождането ми като катерач.

Ако сме покрай лагерния огън в планината, в топла вечер и добра компания, то тогава тези истории биха били много на място. Но ние тук обсъждаме стреса и ефективността и сигурно вече си задавате въпроса това какво общо има и защо ви го разказвам. Причината е, че искам да онагледя две неща. Най-напред искам да ви покажа как различни хора възприемат по съвсем различен начин едни и същи събития и фактори от средата. Бомбата изобщо не се впечатляваше от това, което за нас беше върха на риска и адреналина. Можете да се обзаложите, че физиологичните ни реакции и нива на хормони са били коренно различни.

Второто, което искам да покажа, е как един и същи човек може да възприема по коренно различен начин риска в ситуацията. Срещата с пепелянката не предизвика дори и една десета от силата на преживяванията в първите ми години на катерач, въпреки че рискът във втория случай беше много по-голям, а вероятността да се пребия в пъти по-висока. Защо? Може би става дума за привикване и всъщност не е имало стресова реакция на организма? Спомнете си колко подробно ви описах пепелянката и ситуацията. Един от характерните белези на стресовата реакция е изостреното внимание и подобрението на паметта. Всеки детайл се запечатва в съзнанието и често можеш да възпроизведеш случката в ненужно големи подробности. И макар да не съм могъл да измеря нивата на кортизол3 точно в този момент, с голяма степен на вероятност мога да предположа силна телесна стресова реакция. Къде тогава е еуфорията и тръпката от преживяването? Къде е и паниката или силният страх?

Изводът от всичко това е, че хората възприемат по различен начин едно и също собствено телесно състояние. За едни това е свързано с еуфория, за други с тревожност и страх, за трети с безразличие. Можем да продължим да изброяваме и сигурно колкото хора, толкова и нюанси на преживяването ще има. Когато говорим за субективните фактори обаче, обобщаването им става много трудно и категоричните твърдения започват постепенно да отстъпват на вероятностите, а опитът на един човек не може да се приложи директно при друг. Това е съвсем естествено положение на нещата.

Да покажем, че има различни субективни преживявания на стресовата реакция при различните хора не е трудно. Всеки от вас може да се сети за случаи, при които една и съща ситуация предизвиква съвсем различни реакции у различни хора. Да отговорим на въпроса защо е така не е лесно, но често не е и необходимо. Да кажем под въздействието на какви фактори се образува това различно лично преживяване на стреса е важно, но изобщо не е лесна задача. Въпреки това ще се обърнем към науката, за да видим какво ни казват изследванията по въпроса.


1Димитър Николов („Голямата Бомба“) е тетевенец, алпинист и планински спасител.

2Когато двама човека катерят в свръзка, водачът катери нагоре, а партньорът му го осигурява „отдолу“. След като водачът изкачи съответния участък, осигурява втория в свръзката „от горе“. В първия случай падането е по-дълго и съпроводено с удар върху тялото, когато първият клин поеме удара на опънатото въже. Във втория случай почти няма падане, а по-скоро увисване върху въжето. Както можете да предположите, рисковете в първия случай са по-сериозни.

3Кортизолът е един от глюкокортикостероидите. Често се използва за индикатор на стресовата реакция, тъй като се мери лесно и бързо. Оттам и неговата популярност като „хормон на стреса“. Стресовата реакция на тялото обаче е далеч по-сложна и само измерването на нивата на кортизол не може да я покаже достатъчно добре.

 Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.


Няма коментари:

Публикуване на коментар