Датата е 30 май 1945 г. Капитан Ханс Уолънбърг и Ернст Лангендорф, офицери в Германската разузнавателна секция към щаба на 7-а съюзническа армия провеждат разпит. Разпитът е част от Нюрнбергския процес срещу военнопрестъпниците в нацистка Германия. Разпитваното лице е Берта Хелена Амалия Рифенщал. Световноизвестната просто като Лени Рифенщал документална режисьорка е арестувана и разпитвана за връзките ѝ с нацисткия режим. Когато е попитана за личните ѝ връзки с фюрера и за това, че е изразявала адмирации към личността на Хитлер, тя отговаря: „...ако това беше престъпление, то тогава много хора в демократичните държави също са виновни, защото са извършили същото престъпление в годините 1933-1939.“ Сами можете да си представите какво означава подобно изявление във времена, когато всяка симпатия към Хитлер е била, ако не сигурна присъда, то много сериозно публично разобличаване като враг на новата идеология.
Освен че е определяна като гениален режисьор за времето си, за съжаление Лени Рифенщал е известна повече с връзките си с нацисткия режим и по-специално лично с Хитлер и Гьобелс. „Триумфът на волята“ от 1935 г. става емблематичен филм, който някои окачествяват като най-добрия пропаганден филм, правен някога. Успехът му сигурно поне отчасти се дължи на това, че според самата нея тя никога не е имала намерение да прави пропаганда, а да покаже това, което вижда и усеща като човек на изкуството, без ограниченията на автоцензурата. Филмът има изключителен успех и успява да пресъздаде Хитлер като блестящ оратор. Въпреки че нацистите нито са промотирали филма извън страната, нито са го използвали в своята пропаганда, той успява да спечели много хора за тяхната кауза и да създаде много почитатели на германците по света.
Започваме тази глава с историята на Лени Рифенщал и „Триумфът на волята“, защото и самият ѝ живот е образ на това какво представлява волята в немската култура. Половината ѝ жизнен път минава в това да отблъсква непрестанните обвинения в съпричастност към нацистката идеология след края на войната. Макар да не се отказва нито от убежденията, нито от показанията си при множеството разпити, спечелва над 50 дела, които я обвиняват. Преживява много арести и трудности, а след войната прекарва много години в Судан, където снима почти изчезналите племена Нуба, докато се бори с трудностите на африканския континент. Започва да се занимава с гмуркане на 72 години, възраст, на която за много хора са немислими далеч по-безопасни занимания, и продължава с подводните си снимки до 90-те си години, като се счита, че е един от най-възрастните гмуркачи в света изобщо. На 22 август 2002 г., на стотния ѝ рожден ден излиза и последният ѝ филм „Подводни импресии“. Междувременно не спира да снима и въпреки противоречията около личността ѝ и това, че е жена в доминирана от мъже по това време индустрия, успява да си спечели достойно място наред с имена като Алфред Хичкок и Орсън Уелс.
Не нацистите са поставили темата за волята за пръв път. В германоезичната култура значението на това, което сега определяме като психичен процес, има корени далеч назад в миналото. Още от времето на Немската класическа философия, когато Артур Шопенхауер издава неговата книга „Светът като воля и представа“ и когато т.нар. „викториански характер“ е представата за добрия джентълмен на Острова, темата за волята вече е заела значимо място в битуващата идеология в Европа, а и отвъд океана. Това е съвсем естествено следствие на процесите на Индустриалната революция и Възраждането. Църквата и религията постепенно започват да губят водещата си роля и този идеологичен вакуум следва да бъде запълнен. Темата за силата на характера, отстояването на ценностите успешно става този заместител.
Скоро обаче става ясно и друго. Прекалено много джентълмени с прекалено силни характери, събрани на едно място и готови да отстояват ценности на всяка цена, обикновено е рецепта за война. Не е учудващо, че периодът е изпълнен с войни, като кулминацията настъпва в средата на ХХ в. Нацисткият режим превръща волята за преобразяване на германския народ в чудовищен геноцид и непрекъсната жажда за война. Всички останали нации, въпреки че дотогава открито симпатизират на Хитлер, са принудени да сменят политиката и това поставя началото на най-масовото клане между човешки същества в писаната история.
С денацификацията и осъждането на военнопрестъпниците от Втората световна война човечеството сигурно е изтрило много зло от лицето на Земята. Паралелно с това, в опита си тотално да заличат следите и символиката на миналото, Съюзниците налагат забрана на всичко, свързано с режима на Хитлер. За съжаление въпросът за волята става жертва на тези събития. След войната се наблюдава рязък спад на интереса към темата в Европа и Щатите. Както сами видяхте, и филмът на Лени Рифенщал е пряко свързан както с Хитлер, така и с въпроса за волята, поне в заглавието, а кой иска да бъде асоцииран с някой, считан за олицетворение на самото зло, като заговори за воля? Уви, дълги години след Войната положението е именно такова и от това развитието на съвременната психология по темата се забавя с десетилетия.
Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.
...Много от заобикалящата ни среда е конструирана с цел да привлича вниманието ни, като това не винаги обслужва нашите интереси и ценности. Когато някой „прихваща“ вниманието ни с реклама, то целта обикновено е да станем потребители на рекламирания продукт. Дали това отговаря на нашите желания е съвсем друг въпрос, а дали ние имаме желанието изобщо да влагаме време и енергия в гледането на реклами, които обслужват нечий чужд интерес, е още по-важен въпрос. Затова и активното филтриране на средата около нас може сериозно да повлияе на разбирането ни за нея.
Такова филтриране е цел на пропагандата от всякакъв вид. Да дадем няколко примера:
Във видеореклама красива млада дама се опитва да ме убеди колко лесно и удобно е да взема кредит, за да си купя автомобил.
Статия в интернет сайт подробно разяснява вредите от недостига на магнезий в тялото. Страницата е изпъстрена с реклами на хранителни добавки с магнезий.
На 24 октомври 1942 г., при редовния инструктаж на журналистите, имперският министър на отбраната на Третия райх, Паул Йозеф Гьобелс, издава заповед сред народа да се разпространи слух за прилагането от немската армия на „нечувано ефективно оръжие“. Само месец по-късно тръгват слухове за нов вид немска танкова огнехвъргачка, способна да потопи в огън шест и повече етажна сграда. А също така и за ново скорострелно оръжие, способно да произведе 3000 изстрела в минута.
На 16 януари 1991 г., с началото на операция Пустинна буря, срещу Ирак се насочват самолети и оръжия от ново поколение. Средствата за масова информация ударно оповестяват новата „високотехнологична“ война на американците. Съобщават се всякакви подробности за точни въздушни удари, космически средства за разузнаване, невидими самолети и крилати ракети с висока точност. Според същите източници поради точността си тези оръжия не нанасят щети на цивилни обекти.
Какво е общото във всички тези примери? Авторът на посланието им има за цел да привлече вниманието ни и да запълни входа ни само с част от информацията, която касае темата. По този начин може да филтрира1 и формира нашето разбиране по въпроса. След като това е единственият ни вход, ако знаем малко по дадена тема и през него премине само филтрирана през нечия гледна точка информация, то шансът нашето мнение до голяма степен да се припокрива с желанието на този, който е съставил посланието, е доста голяма. Всеки от горните примери се опитва да направи именно това. Дамата от видеото ни казва колко е лесно да вземеш кредит, но пропуска най-съществената информация, а именно цената му и каква ще бъде лихвата. Статията, посветена на магнезия, надълго и нашироко говори за ползите от него, но пропуска много важен, отдавна известен на науката факт, а именно, че неорганичните съединения на магнезия само преминават през организма, без да участват в процесите. Само когато този минерал е част от органично съединение, има шанс да бъде усвоен и ползите от него да са реални.
Гьобелс, използвайки анонимността на разпространителите на слухове, се опитва да убеди германския народ във всемогъществото на армията на Райха. Разбира се, чак толкова мощни и скорострелни оръжия по това време не е имало, но като се има предвид как се е предавала информацията тогава, такива слухове обикновено са имали успех. Внимателно контролираната информация, която се подава към медиите по време на операция Пустинна буря има за цел да убеди всички в две неща: на първо място – във всемогъществото на американското оръжие, и на второ – в това, че тъй като новото оръжие е високотехнологично, цивилните жертви ще са сведени до минимум, а ще се поразяват само военни цели, т.е. войната ще е „хуманна“, ако изобщо съществува такова нещо. Няколко години по-късно става ясно, че само 7% от пораженията са плод на високотехнологични оръжия, като всички останали цели са поразени с масови бомбардировки с технологии от Втората световна и Виетнамската война. Също така става ясно, че данните за загуби на противника са били завишавани в диапазона между 100 и 134%, а загубите на собствени сили, приписвани на иракчаните. Оказва се, че около половината от загубите на съюзническите сили са вследствие на приятелски огън, основно заради несработване на „високотехнологичните“ системи за разпознаване чужд-свой. Въпреки това и до днес много хора вярват в посланията, които са отправили още тогава тези събития...
1В сферата на пропагандата често се използва терминът „shaping“. Идеята е, че се „формира“ информационен контекст, като се филтрира информацията по начин, който да представя желаната позиция в добра и приемлива светлина.
Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.
След като непрекъснато сме изложени на всякакви стимули от средата, а ограниченията на входящия ни канал филтрират голяма част от тях, то вниманието ни непрекъснато трябва да избира към какво да се насочи. Конкуриращите се стимули са толкова много, а нашите ресурси толкова ограничени, че този процес прилича на непрекъсната борба, или както Жан-Филип Лашо го нарича „войната в мозъка ни“. Особено с навлизането на голям брой екрани, които ни съпътстват непрекъснато и имат способността да „залепват“ вниманието ни, „бойните действия“ стават особено ожесточени.
Скоро бях свидетел на много типична ситуация. На маса в заведение седеше млада двойка. В рамките на около половин час или малко повече и двамата не отлепиха поглед от телефоните си. През това време не разговаряха. Заведението беше пълно и персоналът натоварен, затова поръчките се бавеха. Когато тяхната дойде, те пристъпиха към обяда, което им отне не повече от двадесет минути. Платиха и си тръгнаха. Докато обядваха, все пак разговаряха и изглеждаха щастливи от отношенията си.
Накрая си зададох въпроса кое колко време е отнело. Около две трети от времето, през което тези млади хора бяха пред очите ми, вниманието им беше отвлечено от нещата на екрана. На практика, ако нещо се случваше с някой от партньорите, едва ли щеше да бъде забелязано от другия, освен ако не е много силен стимул, който да успее да задейства системата за бдителност и ако този стимул се оцени като маловажен, то вниманието ще бъде върнато веднага пак към екрана. Времето, което те прекараха без да се взират в екрана на смартфона, беше около една трета, като през това време бяха заети и с обяда. Т.е. вниманието им беше все пак разделено между храната и партньора.
Вярвам подобен пример не изненадва никого, всички сме виждали такива ситуации. Независимо дали са партньори на обяд, майки в парка, които от взиране в телефона не забелязват какво се случва с детето им, или някой, който пресича улицата без да се огледа, защото е „залепнал“ за екрана. След като обаче вниманието е единственият ни вход, то това означава, че според това какво преминава през него, това и ще се обработва от мозъка. Излиза, че по този начин вниманието има много управляваща функция. Функцията да „казва“ на всички останали когнитивни процеси какво да обработват.
Ако насоча вниманието си към писалката, която стои до мен на бюрото, то паметта ми ще закрепи различни подробности за нея – цвета, формата и т.н., мисленето ми ще оперира с нейните характеристики, интелектът ми ще се опитва да реши възможните задачи, които трябва да се изпълнят, и всичко това, защото в конкретния момент вниманието ми е насочено към тази писалка. Ако насоча вниманието си към работата и проблемът с недостига на човешки ресурс, който се очертава през следващата година, то тогава именно това ще е обект на мисленето ми и интелектът ми ще се опитва да реши задачите, свързани с този проблем. Ако го насоча към шумовете на автомобила, може би ще установя, че предницата иска реглаж, а нещо тропа и по-добре да я закарам в сервиза. Ако превключа на друг предмет или тема, то неговите характеристики ще станат обект на обработка от мозъка и всички останали процеси ще се занимават именно с това, а не с нещо друго. Тук идва важният въпрос: Кой решава какво да попадне във вниманието? Дали ние, или стимулите от средата около нас? Ние, разбира се, обичаме да мислим за себе си като за господари на собствените си процеси и функции, но на практика през голяма част от времето сме на „автопилот“, а вниманието ни не е активно насочено. Това е енергийно ефективно, но ни оставя на произвола на средата и на това тя да решава вместо нас кое трябва да се обработва от мозъка ни и кое не. Ако пак си припомним концепцията за съзнанието и се сетим, че всичко, което сме, някога е минало през входа, то излиза, че ако оставим средата да решава вместо нас, това, което ще бъдем в бъдеще, не е плод на нашето решение. Изследванията показват именно такива данни, но понякога дори не са ни необходими специални научни експерименти, за да го забележим.
Това е само частично вярно. Да, през по-голямата част от времето сме на автопилот, но все пак имаме способността волево да контролираме вниманието си. Това е енергоемък процес, който съзрява по-късно при хората. Това е специалният случай, в който вниманието участва в контролирането на висшите екзекутивни функции. Можете да приемете, че това е преплитането на вниманието и волята като процеси. В някои случаи те действат заедно, за да можем да постигнем желан резултат като приложим способностите си. Отношенията между волята и вниманието обаче не са толкова прости. Понякога се сблъскваме с някои парадокси и сега ще поговорим за един от тях.
Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.
Оказва се, че някои процеси са толкова добре автоматизирани, че на практика ни трябва усилие, за да не ги правим. Опитайте се да не прочетете текст, когато го видите. Ако не потренирате, ще ви е изключително трудно. В голяма степен същото важи и за доста от екраните, които ни заобикалят. Те някак предизвикват „залепване“ за тях и обикновено е необходимо волево усилие, за да се отделим. При малките деца, които все още нямат развити волеви процеси, това е особено видимо. За съжаление все още много родители използват екраните от всякакъв вид като средство за временно освобождаване от тежестта на грижата за детето, а експонирането на децата на такъв вид носители на информация крие някои сериозни рискове за развитието им.
Когато се появи интернет и компютрите изместиха телевизията, много хора видяха в този нов интерактивен инструмент възможности за учене, каквито пасивното взиране в телевизионния екран няма как да даде. В ентусиазма си много родители насърчаваха децата си от ранна възраст да усвояват тези технологии. С натрупването на изследвания обаче се оказа, че въпреки интерактивността на новите екрани, ползите за развитието на децата далеч не са толкова много. В ранна възраст, когато детето не прави разлика между реалността на това, което го заобикаля, и виртуалността на екрана, това, което се случва в образа на телевизора, компютъра или телефона, не носи практическа полза за развитието му. Нещата на екрана не могат да бъдат пряко приложени, защото контекстът на виртуалния образ е много различен от реалния и това свежда научаването почти до нула. Чак когато към четиригодишна възраст детето започне да различава контексти и да разбира добре виртуалността на това, което даденото видео показва, чак тогава съдържанието му има шанс.
Възрастта не е единственият фактор. Дори и възрастните не учат механично. В още по-голяма степен това важи и за децата. Само съдържанието, което един екран предава, далеч не е достатъчно. Децата учат емоционално, в социален контекст и с участието на езика. Затова и класическото четене на приказки е толкова ефективен модел за развитие на когнитивните процеси и емоционалното съзряване. Родителят осигурява емоционалната интеракция и социален контекст, докато използването на новите понятия в разговора развиват мисленето. Самотното взиране в екран не може да предложи нищо от това. Затова и не е учудващо, че данните от изследванията не подкрепят тезата, че екраните спомагат за детското развитие.
Тук се намесва и още един много значим фактор. Казахме, че вниманието ни е постоянно включено и ние на практика не можем да го изключим1. Също така, голяма част от съдържанието, което достига до нас чрез заобикалящите ни екрани, е специално създадено, за да привлича вниманието ни. Много телевизионни предавания и реклами имат именно такъв смисъл. Съгласете се, че няма защо да се прави реклама, ако тя не привлича ничие внимание. Много електронни игри и уеб интерфейси са специално конструирани, за да се възползват от вниманието ни. Много от тях залагат на простите и понякога вродени механизми за допаминово подкрепление на неща като мигащи светлини, човешки лица, движещи се предмети, нещо, което предизвиква страх и пр. стимули, които задължително активират системата за бдителност. По този начин се търси гарантиране на предаването на съдържание, което да достигне до съзнателна обработка. Тези явления имат мащабите на индустрия и в последните години се говори дори за „икономика на вниманието“. Ефективността на подобни техники се мери в „очни ябълки“ (eyeballs) и това е показател, който всъщност ни казва колко добре даденото съдържание може да отвлече вниманието на аудиторията.
Пред цялото това специално конструирано, за да отвлича вниманието ни съдържание, ние изправяме невръстни деца, с презумпцията, че това ги развива. Уви, данните не подкрепят такова твърдение. Само над определена възраст и с активно родителско участие може да се очаква екранното съдържание да помогне на развитието на едно дете. Отново остава спорен въпросът дали това развитие е плод на въпросното съдържание, или на емоционалната и социална интеракция с родителя. Тъй като децата учат изключително в социален и емоционален контекст, времето, прекарано в самотно взиране в екрана, е всъщност време, което ги лишава от този контекст, а когато показваното съдържание е специално конструирано да отвлича вниманието, то и времето, през което детето „залепва“ за екрана, се увеличава. Това още повече намалява времето, прекарано в среда, която може да подпомогне развитието му. Така на практика дори и излагането пред екран да не вреди само по себе си, липсата на адекватна среда, която да толерира развитието в сензитивните периоди, в които това трябва да се случи, вреди.
Някои хора биха възразили с аргумента, че децата много по-бързо усвояват използването на телефона, компютъра, сензорния екран и другите по-нови технологии, за разлика от възрастните. Да, възрастните учат доста по-бавно и трудно, а децата на практика поглъщат огромни количества информация за кратко време. И да, това прави децата по-добри потребители на дадената технология. Но не бива да се бърка научаването на сравнително прости интерфейси с научаването на абстрактното послание в едно видео, да речем. Децата лесно се справят с жестовете на сензорния екран, по-лесно намират иконите на приложенията, по-лесно достигат до интересното съдържание и т.н. Когато обаче стане дума за учене от съдържанието, почти нищо не се усвоява от екранното съдържание. Поне не и без родителска помощ. Да, има данни, че някои игри развиват част от когнитивните способности. Наблюдава се един вид специализация в някои конкретни умения. Но едно детско развитие не се крепи само на способността бързо да се превключва между стимулите и е много спорно дали тези конкретни умения спомагат или затормозяват развитието.
Резултатите от това ранно излагане на екрани от всякакъв вид се наблюдават и при вече порасналите деца. С годините имаме все по-голямо спадане на способността за концентрация на вниманието. Способността ни да задържим вниманието си върху една тема или предмет във времето е ключов момент в това колко от ентропията ще трансформираме в информация. Колкото по-малко време отделим на темата, толкова по-малко ще знаем за нея. Колкото по-малко знаем, толкова повече ентропия или хаос, следователно по-силен субективен стресов отговор. Така че не е учудващо, че в последните десетилетия паралелно с намаляването на способността за концентрация на вниманието върви и тенденцията към увеличаване на тревожните разстройства2. Всичко това ни води до специалния случай на използване на вниманието, за който споменахме, и до въпроса за волята.
1Всеки, който се е опитвал да медитира, се е сблъсквал с това. Инструкцията „да не мислиш за нищо“ е много трудна за осъществяване. Във всеки един момент нещо преминава през вниманието ни и състоянието на „празнота“ е запазено само за „просветлените“.
2Това, разбира се, е доста свободно казано. Има и много други фактори, които оказват влияние върху стресовия ни отговор. От друга страна обаче, по начина, по който е дефинирано в кибернетиката количеството информация, то е функция на способността ни за дискриминация. Ако не можем да дискриминираме измененията в състоянията на системата, то няма и да имаме снижаване на ентропията и следователно повишаване на информацията. Както стана ясно от предната част, отношението ентропия-информация в състоянието на системата е основният фактор, предизвикващ алостатично натоварване. Просто казано, колкото по-малко можем да „познаем“ един предмет чрез сетивата си, насочени от вниманието ни, толкова по-висок стресов отговор. Това е и част от причините непознатото често да е плашещо.
Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.
Имаме организъм, способен на най-различни видове активност, с най-различен интензитет, честота и натоварване. За всички тези активности, които изискват и различно количество кръв и съответно хранителни вещества и кислород, ние имаме само едно сърце, което да я доставя. Доставката на кръвта и каквото има в нея следва да бъде в синхрон с нуждите на организма. Сърцето, макар и като устройство да е проста помпа, изобщо не е просто като регулиране на биенето. Тъй като е едно за всичко, в неговата регулация участват най-различни системи, които по различно време „искат“ от него да изпомпи различно количество кръв за единица време. Когато се подлагаме на активност, изискваща ускоряване на пулса и повече кръв, обикновено организмът ни чрез нервната система я прави доминиращия регулатор на сърдечния ритъм. Това кара сърцето да бие ритмично и според нуждите – по-често. Например, ако се затичате, особено ако е бързо и срещу наклона, мускулите ви рязко ще се нуждаят от кръв и хранителни вещества. Нервната система увеличава симпатиковия тонус към сърдечния мускул и пулсът ви се учестява.
През повечето време обаче ние не сме подложени на сериозно натоварване, което да изисква учестен пулс. В състояние на покой всички системи се опитват плавно да регулират сърдечния ритъм, като слабо го покачват и снижават с цел да се поддържа алостатичният баланс със средата. В такива моменти сърцето, освен че бие по-бавно, отколкото по време на спринт, бие и по-неравномерно. В интервалите между отделните удари се наблюдават малки разлики. Тези разлики и тази неравномерност на сърдечния ритъм се нарича вариативност на пулса или изменчивост на пулса. На английски терминът е heart rate variability или HRV за по-кратко. За да е по-ясно и също така за краткост, често ще използвам и съкращението на латиница.
Пол Лерър и Ричард Гевърц1 предлагат много елегантно обяснение на този феномен. По-високи стойности на HRV означават по-голямо разнообразие и по-голяма сложност в пулса. Тази сложност и разнообразие означава повече неопределеност, а това предполага повече системи, които участват в регулирането на този процес. Тъй като системите са повече и по различно време се „намесват“, то и разнообразието се повишава. Хората, които имат по-високи стойности на HRV, показват и по-добри способности на организма да се справя с натоварване и по-добре да се адаптира. Множеството системи сработват при различни ситуации, когато има нужда, и участват в този сложен процес на взаимодействие със средата.
От друга страна, хората, които имат по-ниски стойности на изменчивост на пулса, иначе казано пулсът им е по-ритмичен в покой, обикновено имат нарушени по някакъв начин функции – физически или емоционално болни, по-възрастни, в лоша обща физическа форма – все неща, които оказват влияние върху сърдечносъдовата система и начина, по който тя реагира. Обикновено такива групи хора са и в по-голям риск от заболяване и смърт при сериозно физическо нараняване. Обяснението, което авторите предлагат, е, че в такива състояния част от системите за регулация на практика не участват.
Спомняте ли си какво говорихме за хомеостатите в началото на тази част? Тогава казахме, че много от системите в живия организъм се регулират по този начин. Барорефлексът е такъв пример. В аортата и каротидните артерии всеки от нас има рецептори за налягане и когато то се повиши, автономната нервна система изпраща сигнал до сърцето, за да го намали. Когато се понижи, се случва точно обратното. Така имаме един затворен хомеостат, който фино регулира кръвното налягане, когато сме в покой. Барорефлексът е само един от тези затворени кръгове, които автоматично поддържат баланса ни. Организмът ни е подсигурен с множество други, които изпълняват сходна функция. Обещах, че повече няма да споменавам един бойлер, за който говорихме в началото, но ето че пак се налага. Спомняте ли си какво казахме за него? Когато потреблението на топла вода рязко се повиши, терморегулаторът на практика няма да изключва, защото постоянно ще има нужда от топла вода. Следователно способността на този терморегулатор да регулира системата вече я няма. Нещо подобно се случва и с нашите хомеостати, когато сме болни, под физическо натоварване, при емоционални състояния или изобщо когато сме под алостатично натоварване и стрес. Част от системите за регулиране „зациклят“ в едното си крайно положение и спират да участват в регулацията. След като спрат да участват, разнообразието в сърдечния ритъм намалява, съответно интервалите между ударите на сърцето започват да се различават все по-малко и стойностите на HRV намаляват. Затова и вариативноста на пулса се приема за индикатор на устойчивостта ни и на способността ни да поемаме натоварване, както физическо, така и психическо.
Дишането е може би единственият физиологичен механизъм, който ние можем донякъде да контролираме съзнателно. То от своя страна е свързано с останалите физиологични процеси и особено със сърдечния ритъм. На практика HRV и пулсът ни се изменят с всяко вдишване и издишване. Оказва се, че това как дишаме може да повлияе на изменчивостта на пулса и именно това изследват Лерър и Гевърц. Когато сме под алостатично натоварване, казахме, че симпатиковият тонус доминира. Същото се отнася и за тонуса на невроните, които регулират сърдечния ритъм. Фините изменения на тонуса на норадреналиновата система, които се случват в рамките на секунди, променят пулса към ускоряване или забавяне. Всички тези пулсации на активност на нервната система не могат да се приведат в действие веднага. Има известно забавяне, тъй като сърцето е мускул и реагира по-бавно от един неврон, където импулсите се предават за милисекунди. Повишаването на налягането в кръвоносните съдове също е доста по-бавен процес, разширяването и свиването на съдовете още по-бавен, а дишането е много по-бавен процес от пулса. Едно вдишване и издишване отнема поне няколко секунди и повече от 15-20 вдишвания в минута започват да стават много трудни за постигане. Дори и да успеем да постигнем голяма честота на вдишванията, от един момент нататък това става за сметка на количеството усвоен кислород. За същия интервал от време – една минута – сърцето прави поне 50-60 удара. Взаимодействието между двете системи се случва, когато дишането попадне в хармонична честота с пулса. На този принцип и когато дихателният ритъм се измени, това води до резонанс и съответното изменение на сърдечния ритъм.
Този ефект се използва в така наречените системи за биологична обратна връзка. Когато по време на изследването на екран покажат на изследваните лица синусоидите на сърдечния ритъм и дишането и поискат от тях да „напаснат“ върховете им, като съзнателно променят дишането си, се наблюдават интересни ефекти. Обикновено това упражнение не е трудно и хората са способни да го направят за по-малко от минута. Някъде в интервала между пет и половина и седем дихателни цикъла в минута и при нормални стойности на пулса в покой между 55 и 75 удара в минута, двете системи изпадат в резонанс. Шестдесет удара в минута, изразено като честота, е 1Хц. Шест вдишвания в минута (около 10 секунди за вдишване и издишване) е честота от 0,1 Хц. Всъщност това са две хармонични честоти, на основата на които се случва взаимодействието на двете системи. Разбира се, и пулсът, и дишането са силно изменчиви и не можем да говорим за абсолютни стойности, но взаимодействието е факт. Изглежда тренирането на такъв вид дишане тренира и автономната нервна система да ускорява и намалява сърдечния ритъм, а тези две действия се извършват от двата ѝ клона – симпатиков и парасимпатиков, чиито разклонения достигат и до сърцето. По всичко личи, че това паралелно трениране на двата клона на автономната регулация не се ограничава до това.
Ако се върнем към това, което говорихме за хомеостатите, трябва да кажем, че едно такова трениране и на двата типа разклонения на автономната нервна система е всъщност трениране на регулаторната верига да сработва и в двете посоки. Предполага се, че ако имаме хомеостат, който е „зациклил“ в едното си крайно положение, то такава тренировка ще му помогне да се върне към нормална работа. Към момента обаче това са само спекулации по темата и освен предположения не можем да изтъкнем нищо друго. Дали това „тренира“ хомеостатичните ни вериги не е ясно, но за връзката на този резонанс между дишане и пулс с някои сериозни заболявания и състояния имаме малко повече яснота.
Няколко изследвания показват, че тренирането в такъв тип дишане, основано на резонанса със сърдечносъдовата система, подобрява симптомите на депресия и тревожност. Малко може да се каже по въпроса за причините. Не знаем защо е така, но има някои хипотези. Споменатият по-горе барорефлекс далеч не е единственият механизъм за автоматична регулация. При някои случаи на депресия се прилага стимулиране на блуждаещия нерв, който е част от парасимпатиковата част на автономната нервна система2. Имплантирано устройство периодично активира нервния път, което води до намаляване на депресивната симптоматика. Този тип интервенции все още не са били подлагани на големи контролирани и рандомизирани изследвания, но подсказват интересни хипотези. От други изследвания знаем, че парасимпатиковата активност по посока на мозъка влияе върху редица участъци, свързани с тревожността, стреса и депресията, като locus caeruleus, хипокампуса и амигдалата. При предизвикване на емоционални състояния, както позитивни, така и негативни, аферентните пътища на парасимпатиковия дял на автономната нервна система изпращат силен импулс по посока „нагоре“ към главния мозък. Оказва се, че и при бавно резонансно дишане се наблюдава такъв импулс и това е една от хипотезите, която се опитва да обясни как дишането влияе на тревожността.
Разбира се, това не е единствената хипотеза. Има още много, но не мисля да занимавам читателя с това. Тази все още млада научна област предполагам ще претърпи сериозно развитие. Засега това, което знаем, е, че по някакъв начин телесната ни регулация е тясно свързана с емоционалната и оттам със субективното ни преживяване на стрес. От това как поддържаме телесния си алостазис и хомеостазис зависи и как ще се справяме с негативните му ефекти.
Темата за това дали можем чрез дишане или нещо друго да повишим устойчивостта си е интересна, но за съжаление още доста млада. Ще са необходими множество изследвания, които да потвърдят или отхвърлят преди да можем да приемем дишането за един от механизмите, които изброихме малко по-рано. Докато чакаме това да се случи, можем все пак да мерим собствената си устойчивост по-обективно. Вече съществуват носими устройства, които могат да мерят HRV. Знам, че съществуват спорове доколко нещо на китката може достатъчно вярно да измери такъв индикатор, но и това ще се промени с времето. Точността на измерванията ще се повишава, а такива устройства ще стават все по-достъпни. Колкото и да са неточни, събирането на такива данни за себе си е в пъти по-обективно от субективната ни преценка. За това колко е важна връзката с реалността и това да сме обективни ще говорим в третата част, а сега нека да обобщим първата.
1Paul M. Lehrer, PhD, BCB е американски психиатър и преподавател в Rutgers Robert Wood Johnson Medical School. Dr. Richard Gevirtz е американски клиничен психолог, преподавател в California School of Professional Psychology at Alliant International University, Сан Диего, Калифорния.
2Тук става дума за стимулиране на аферентните пътища на нерва, т.е. тези, които предават сигнала по посока „нагоре“ към мозъка.
Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.
Като говорим за предвидимост и сигурност, не може да не си зададем въпроса кое в съвременния начин на живот е най-силно свързано с тази сигурност и предвидимост? Оказва се, че един от най-добрите предсказващи фактори на заболеваемостта и смъртността в наши дни е социално-икономическият статус. Това не е учудващо! В пазарно общество дори здравето е пари. За съжаление понякога е повече пари, отколкото здравеопазване. Тази връзка на пръв поглед изглежда ясна, но нещата не са толкова прости. Да, някаква база на дохода предполага повече сигурност. Под определена граница всеки би бил в непрекъснат стрес. Ако не можеш да осигуриш прехраната на себе си и хората, които обичаш, хроничният стресов отговор е почти гарантиран. Като цяло бедността е свързана с много малки и хронични стресори. Дали обаче доходът е това, което ни прави по-стресоустойчиви? Отговорът на този въпрос е „не“.
Изследванията на Ичиро Кавачи и колегите му показват зависимостта на заболеваемостта и смъртността в различни общества, свързани с нещо, наречено социален капитал. Социалният капитал е целият общ ресурс, който едно общество притежава. Той е както материален, под формата на публична инфраструктура (паркове, пътища, болници), така и нематериален, като социални системи за организиране на разпределението на благата, правосъдието и здравеопазването. Цялата съвкупност от всички тези общи блага на едно общество показва по-добре дали в него ще има по-висока заболеваемост и смъртност, отколкото доходът на членовете му сам по себе си. Всъщност тази връзка е независима от абсолютния доход. Просто казано, ако една държава е богата, но ѝ липсва социален капитал (САЩ са класически пример), заболеваемостта и смъртността са по-високи, отколкото в по-бедна държава, но с повече социален капитал (например Япония). С една дума, не става дума за доход, а за това как се разпределят благата.
Ричард Уилкинсън и Кейт Пикет1 в техните изследвания демонстрират как общества с по-голямо неравенство са с по-лоши ключови показатели като самоубийства, психични болести (с големи дялове на депресивните и тревожни разстройства), затлъстяване, високо кръвно налягане, диабет и сърдечносъдова болест. Повечето от тези показатели са характерни и за хората, подложени на високи нива на хроничен стрес. Затова и стресът добре обяснява тези феномени. Обществата с по-голямо неравенство страдат от по-несправедливо разпределение на благата, като това генерира повече стресори в средата, влошава общото здраве, скъсява живота и влошава качеството му чрез гореизброените заболявания.
Това влошаване на здравето не е само за по-бедните хора. Заболеваемостта е увеличена и за по-богатите и добре осигурените. По-високият доход не е „имунизация“ против тези негативни ефекти. Ако искаме да се справяме по-добре с тях, ни е необходимо нещо повече – подкрепяща и справедлива социална среда, а за да имаме такава, е необходимо да имаме справедливо разпределение на благата и по-малко неравенство в обществото.
Социалният статус и това как възприемаме себе си в социалната йерархия са много ключов момент, когато си говорим за ефективност. В този контекст регулирането на хаотичността в нашето взаимодействие със средата става изключително труден проблем. Това е поради две причини:
Социалната мобилност е трудна и се влошава с времето. Има тенденция хората все по-трудно да могат да преминат от по-ниска социална класа към по-висока. Тук също трябва да споменем социалното неравенство и да кажем, че в общества с по-малко неравенство този процес е по-лесен2.
Социално-икономическият статус е фактор, който често се простира отвъд нашите възможности за избор. Никой не си избира къде и в какво семейство да се роди. Не винаги имаме избор какъв тип управление на обществото ни да имаме, а това в каква среда сме родени до голяма степен предопределя какви механизми за усвояване на средата и справяне със стресорите ще развием.
Това ни казва, че промяната на социалния ранг е фактор, който не винаги е по силите ни. Сами можем да потърсим социална подкрепа или да се погрижим да имаме достатъчно предвидимост в живота. Всичко това е почти винаги изцяло в наши ръце. Неравенството в обществото и наличието на богати, които генерират това неравенство, почти винаги е непосилно за промяна от страна на един отделен човек. Не трябва да ви учудва фактът, че именно хората с по-висок социален статус генерират неравенството в едно общество. Именно тези хора получават по-малко от обществените разходи. Защо да разчитат на болници, когато могат да си позволят специализирана лекарска помощ? Защо им е обществен транспорт, когато могат да осигурят личен на себе си и семейството си? Те нямат толкова голяма полза от обществени разходи и тъй като са в по-изгодна позиция да упражняват влияние върху управлението на държавата, често това се превръща и в политика. Така накрая всички страдат, включително и по-богатите, защото влошаването на показателите е за всички. Всичко това прави социалната среда такава, каквато е, и промените в нея трудни и бавни.
Ако искаме да живеем в по-добра среда, ни остават само две възможности. Да се опитваме да влияем на обществените процеси така, че неравенството да намалява, а справедливото разпределение на благата да се увеличава, е едната ни възможност. Втората е да се опитваме да приемаме социалния си статус по по-малко стресиращ начин. Ако целият ни живот е борба за по-висок доход, гарантирано стресорите и техните ефекти върху тялото ни ще са много повече. Подкрепата на близките ни хора обаче не идва с по-високия доход и статус, а с времето, прекарано с тях. Във времена като нашите, когато денонощието е само 24 часа и непрекъснато сме изправени пред избора за какво да ги оползотворим, ако ги вложим в преследване на дохода и социалния статус, няма да имаме време за социална подкрепа. Първото генерира много стрес, а липсата на второто многократно усилва ефектите му.
1 Richard Gerald Wilkinson е английски епидемиолог, преподавател в Нотингамския университет, Юнивърсити колидж (Лондон), както и в Йоркския университет. Заедно с Kate Pickett (епидемиолог, Йоркски университет) са автори на няколко книги и множество публикации, посветени на връзката между заболеваемостта и социалното неравенство.
2Това е т.нар. „крива на Великия Гетсби“, която показва как в обществата, където доходът е по-справедливо разпределен, възможностите на хората да постигнат по-висок социален ранг се увеличават. Това от една страна е плод на по-малката абсолютна разлика между най-ниския и най-високия доход, а от друга е плод на повечето възможности, което едно общество с по-голям социален капитал и по-справедливо разпределение на благата предлага.
Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.
През 1967 г. Мартин Селигмън, който по това време се интересува от депресията, случайно забелязва, че част от кучетата, които участват в неговите експерименти, проявяват много особено поведение. Тези, които са подлагани на електрически шок и не са могли да го избегнат, след време не се опитват да избягват шока, дори когато могат. Селигмън доразвива теорията и прави експерименти, посветени специално на този феномен и открива неподозирани дотогава резултати. Когато на животните са „предписани“ малки електрически шокове, тяхното поведение се различава значително според това дали могат да избегнат ситуацията, или не. При възможност да се спрат шоковете1, животните опитват, докато открият механизма и започват да го прилагат, за да избегнат неприятното усещане. Животните, които са оставени без избор и не могат да прекратят по никакъв начин електрическия шок, научават това поведение. След това, когато същите тези животни бъдат поставени в ситуация, в която могат да избегнат шока, те просто не търсят начин да го направят, като да са се „примирили със съдбата си“. Това поведение Селигмън нарича заучена безпомощност и то не се проявява при животните, които са имали възможност да спрат шока по време на експеримента.
Заучената безпомощност е доста широко разпространена сред биологичните видове. Среща се дори при риби и ракообразни, насекоми, гризачи, кучета и примати. Това е механизъм, който касае начина на учене по принцип и не е учудващо, че се среща много често и при хората. Оказва се, че е изумително лесно да се предизвика заучена безпомощност. Достатъчно е да поставите хората в неконтролируема ситуация и това нарушава способностите им за учене. Експериментите на Доналд Хирото и Селигмън например използват силен шум, който участниците не могат или могат да изключат. След това и двете групи са поставени пред решаването на прости задачи. Оказва се, че хората, които не са имали възможност да изключат шума, показват значително по-ниски резултати.
Една голяма част от депресивното поведение е свързана със заучената безпомощност. Един от основните синдроми на депресията е неспособността да се прилагат волевите процеси или така наречената абулия. Често сред депресивните се среща именно това примиряване със ситуацията, приемане на нейната неизбежност и поради това обреченост. Ако всичко вече е обречено и загубено, то защо да се опитвам да го променя? Често ще чуете такива твърдения от устата на депресивния. Това усещане може да бъде толкова силно, че да предизвика и изкривявания на самия мисловен процес. Начинът, по който един човек с депресия прави умозаключения, може сериозно да се различава от начина, по който би мислил, ако не е в това състояние. Това са така наречените когнитивни изкривявания и също са основен симптом на депресията като заболяване. И най-накрая – много голяма част от депресивните проявяват физиологични изменения, характерни за стресовия отговор. Това включва повишени нива на глюкокортикостероиди и повишени нива на кортикотропин освобождаващ хормон.
Като цяло депресията и стресът често се появяват заедно. Силните стресори обикновено предизвикват депресивно поведение и това е видно както при повечето изучавани животни, така и при хората. Няколко силни стресови епизода, които превишават способностите ни за справяне, могат съвсем спокойно да отключат депресивно състояние. Ако тези епизоди са в близка последователност във времето, то може да се стигне и до клинична депресия, което вече е заболяване и изисква съответните медицински мерки. Естествено, причините за една депресия са по-сложни от това и включват и други неща, но общият физиологичен механизъм не може да бъде подминат. Той също е много свързан с начина ни на учене, или с това как усвояваме новостта от средата.
Оказва се, че заучената безпомощност е дълбоко вкоренен и базов механизъм за усвояване на средата, и в това има логика! Неприятните случки се помнят, за да могат да се избягват. Когато нещо е установено като неизбежно, дори и да го помним, това не го прави по-малко неизбежно. В същото време избягването на нещо неприятно изисква разход на енергия и активно поведение. Ако ситуацията е оценена като неизбежно страдание, защо да се прави това усилие за избягване? Защо да се подлагаме на по-голямо страдание, след като е ясно, че вече съществуващото не може да се избегне? Можем просто да изчакаме да премине! Звучи логично, нали?
Този механизъм, който имаме благодарение на еволюцията, може и да ни е помагал в някои ситуации, но, както видяхме, създава и множество проблеми. В крайна сметка, ние оценяваме ситуацията субективно и в нашата представа за нея е и оценката на това колко е неизбежна. Макар понякога да не искаме да си признаем, нашата преценка често е далеч от реалността, а и ситуациите се променят! Това, което днес изглежда като неизбежно страдание, утре може да бъде избегнато без особени последици. Преди години, преди ерата на мобилните телефони, за да се информирам за здравето на родителите си, ми се налагаше да ползвам стационарен телефон, който не беше чак толкова сигурна връзка. Ако се притеснявах за здравето на баща си и нямаше кой да вдигне телефона, това притеснение можеше да продължи дълго време, и като се има предвид, че баща ми беше с влошено здраве, това си беше силен стресор. Сега е достатъчно да напиша в някой от чатовете на безбройните програми на „умния“ телефон, който обикновено е в джоба ми. Така продължителността на този стресор значително се редуцира благодарение на измененията, които са настъпили в средата в последните години.
1В оригиналните експерименти това е ставало обикновено с лост, който спира „упражнението“.
Публикуваме серия от откъси от книгата „Ефективност“. Цялата книга можете да изтеглите от тук или като сканирате QR кода по-долу.
