Знаете ли кой е Жан Пиаже? Известен е с т.нар. генетична епистемология, а в психологията най-вече с теорията си за когнитивното развитие. И тъй като тази теория е особено полезна при изследване на детското развитие, там се използва масово. В повечето източници ще срещнете да се описва съставена от четири етапа. Последният етап, този на формалните операции, настъпва обикновено на 11-12 годишна възраст и с това завършва формирането на когнитивните способности. Когато говорим за детско развитие, това разбира се е точно така. Само че Пиаже не е създал теория за развитието на децата, а за развитието на човека. Затова и често се пропуска последният етап, този на ценностното мислене, който продължава до края на живота на индивида. Това понякога се разглежда като отделна теория, макар за самия Пиаже двата вида развитие да са неразривно свързани. Съвсем естествено появата на формалните операции в мисленето позволява по-високата степен на абстракция, необходима за ценностното мислене.
Способността ни да познаваме, разбираме и осъзнаваме собствените си ценности е неразривна част от формирането на собствената ни идентичност. За разлика от когнитивното развитие, при ценностите нямаме сигурни измерими белези, които да показват количествени разлики. Можем да оценяваме единствено качествено настъпилите изменения. Това ни оставя на кръстопътя на собствените ни способности да мислим в такива понятия и влиянието на средата, която обитаваме. И докато средата неизбежно влияе и е интегрална част от индивидуацията ни, то собствените ни когнитивни способности са изцяло в полето на нашите умствени и физически възможности.
Ценности и мотивация
Част от моралните презумции ние наследяваме от най-близката си среда, част откриваме сами. И всеки от нас е постигнал качествено различна ценностна система, която в някаква степен е смесица от общоприети социални постулати и лични съждения и норми. Именно този конструкт от стойностни за нас неща определя в голяма степен и поведението ни. Но това е доста просто казано! Да мислим ценностно е всъщност способността ни да прилагаме когнитивните си способности върху емоционално значими абстрактни субекти, каквито са ценностите, които изповядваме. Това е практическа обединителна точка на когниция и емоция. И тази практическа страна формира посоката на нашите намерения, стремежът ни да защитаваме и постигаме стойностните за нас неща. Този ни стремеж стои в основата на целите ни, когато те са вътрешно мотивирани. Способността да осъзнаваме този си стремеж и целите си, именно като интегрална част от нашата ценностна система, гради саморегулацията и автономността ни, както и улеснява волевия акт. А това от своя страна са основите на така наречената вътрешна мотивация.
Какво означава това за ефективността на нашето развитие?
Ако приемем, че развитието ни като личности е до голяма степен функция на способността ни да мислим в морални категории, то тогава цялата гореописана последователност, от изграждането на когницията до вътрешната мотивация, е ключов елемент в способността ни да се развиваме личностно и да формираме собствената си идентичност. Не всичко се изчерпва с целите и мотивацията, разбира се. Ако сме способни и да осъществим поведението, което ни приближава към поставените цели, то тогава имаме един доста по-завършен процес, който можем да итерираме. Скоростта, с която осъществяваме процеса на тази итерация, е ключовият елемент на ефективността на нашето самонасочено и саморегулирано формиране на идентичност. Колко бързо можем да достигнем от преосмисляне на морални понятия до оценка на постигнатите цели (като поведенчески завършек на процеса на мотивацията ни) е всъщност мярката на ефективността на собственото ни развитие.
Пътят през този процес, разбира се, няма как да е безпроблемен, особено когато са подложени на изпитание утвърдени стойности, в които убедено вярваме. И все пак, ако искаме да се развиваме бързо, трябва да сме способни да направим поредната итерация на този процес, без да останем в криза продължително време.
